Тарасу направи извънредно съвещание с двата си хиртела далеч от чужди очи и решиха да заминат сега. Бежанците уверяваха, че заразата се предава чрез допир — така гласяла официалната версия на каскотските държавни служби, преди да се прекратят изследванията. Пряк контакт с местните жители трябваше да се избягва на всяка цена, а най-сигурно беше, предвид непотвърдената информация, да се носят скафандри. Ишанг фигурираше в компютърната памет на космодрума, беше отпътувал за Каскот заедно с някой си Хорн Сал малко преди началото на епидемията.
— Това е бил Синд под друго име и още не са се върнали. Ако не беше тази глупава повреда, която ни забави, щяхме да пристигнем даже преди тях. Сега те и Азман са някъде там — каза Тарасу.
— Ако са живи, а аз мисля, че са — изсъска Кокорл. — Много ми прилича на радиоактивното замърсяване на Кин, където хораите са обградили космодрума си с отпадъци от урановите мини. Да не говорим за мистериозното ти заболяване на Хонстел.
— Тук обаче всичко е истинско и аз се безпокоя.
— След толкова премеждия няма да се оставят да ги победи някакъв си вирус, бактерия или нещо подобно. За нас тези неща не са опасни, затова мисля да отскочим дотам с Йеллагр. Ти може да изчакаш тук, докато ги доведем. Ако дойдеш с нас, трябва да си непрекъснато със скафандър.
— Няма значение, идвам — и Тарасу отиде да се приготви за път.
Минаха през санитарните постове, без да бъдат обстреляни, врязаха се в атмосферата на Каскот и прелетяха над областта, посочена като незасегната. Под тях се стелеше безкрайна равнина с насаждения от зърнени култури, прорязана с просеки от земеделските машини. Реколтата не беше прибрана, класовете се огъваха и ронеха от вятъра, а в люлеещото се растително море тук-там се виждаха тъмни грамади — изоставената техника изглеждаше чужда и самотна и припомняше сполетялото планетата нещастие.
— Наближаваме града, а никой не отговаря на сигналите ни — Кокорл си играеше с антенното устройство. — Никакви живи същества, всички записи са автоматични.
— Обхватът ни е малък и насред нивите няма кой да ни отговори. Едва ли и в нормални условия тук е имало много хора, сигурно един управляващ производството център обслужва огромна територия.
— Дори да е напълно автоматизиран, трябва да има минимален човешки персонал, а аз не усещам никого. Дали да променим курса и да ги потърсим?
— Отиваме направо в Гриав да намерим Азман. Вероятно гледката там няма да е приятна, но ще трябва да я изтърпя.
Куполите на града се показаха в далечината и даже оттук се виждаше, че става нещо необичайно. Никакви летателни апарати нямаше във въздуха около него, нито се забелязваше каквото и да било движение по пътищата. Над постройките се стелеше гъст мазен дим, в който от време на време се издигаха огнени езици, обагрени в странни цветове.
— Там има разрушения и пожари, изгарят всевъзможни химикали и похлупакът е съставен от отровни газове — обобщи Кокорл сведенията от таблото пред себе си. — За щастие съм взел маската, която ми направи Синд. Запазих я като сувенир, не предполагах, че отново ще си причинявам неудобството да я нося.
— Ако напускаме совалката, Йеллагр ще трябва да остане в нея — каза Тарасу.
— Най-добре е и ти да стоиш с него, въпреки скафандъра — погледна я Кокорл. — Може да те удари падащ предмет от сградите и да пробие защитния пласт.
— Ще решим на място.
Гмурнаха се в плътната димна завеса, за да видят апокалиптичната картина по улиците на града. Навсякъде имаше катастрофирали и преобърнати или просто изоставени машини, полузатрупани със сажди и тлеещи отломки. Цели квартали представляваха димящи пепелища. Няколко купола на административния център бяха незасегнати от околната разруха зад защитните си екрани.
— В ефира е хаос — Кокорл намали звука на приемника, изпълващ катера с нестихващо писукане и бръмчене. — Всички изправни автоматични предаватели излъчват купища ненужна информация.