— Ти не разбираш нищо — раздразнено каза предводителят. — Дръпни се настрани!
— Първо ми обяснете какъв е този странен тест, за да знам какво става.
— Плъховете реагират бурно в близост с човешки подобия, както сама видя. Той прилича на човек, но всъщност не е. Тези същества завладяват телата ни и ги оставят да се разкапват, докато са в състояние да им служат. Нещастният Сет отдавна е мъртъв, искаме да унищожим вампира, вмъкнал се в тялото му.
— Мислите ли, че тези гризачи са достатъчно интелигентни за целта, за която ги използвате? — Тарасу се поколеба, но не отстъпи.
— Не остана нищо по-интелигентно, за да го използваме. Ще се отместиш ли сега?
— Не — твърдо каза тя, — докато не ме убедите, че сте прави.
— Тогава го накарай да си свали дрехите, не вярвам той да има твоите скрупули.
— Обещавате ли, че няма да стреляте през това време?
— Естествено.
Тарасу се отдръпна встрани и се обърна. Гриавецът беше седнал на безопасно разстояние.
— Сет, съблечи се! — обърна се тя към него и повиши тон, тъй като не последва никаква реакция от негова страна. — Махни тези парцали от себе си!
Той не помръдна и момичето пристъпи към него.
— Хайде, недей да усложняваш повече нещата.
Сет едва ли разбираше напълно думите й, но тонът беше успокояващ. Въпреки това той се изправи на крака с намерение да избяга, но се уплете в някакъв дълъг корен, плъзнал през просеката, и падна. Тарасу дръпна дрипавата му горна дреха, без да обръща внимание на протестните му вопли. Изгнилият плат се раздра и разкри разраненото му тяло. Там, където кожата не беше покрита с морави и синьочерни петна, гъмжаха гнойни язви със зловонни кори. На гърдите му се виждаше малък тумороподобен израстък с прозрачна ципа, който пулсираше.
— Какво е това? — защитената й от ръкавицата на скафандъра ръка се протегна и докосна образуванието. — Прилича на…
Тя млъкна и се втренчи в него. Сет застина при допира й, после се сгърчи конвулсивно и замря. Гадният пихтиест мехур се раздвижи и сякаш се смачка под тежестта си, ципата се набръчка и провисна.
— Отвратително! — заекна тя и се отдръпна. — Той… като че ли умря. Аз ли го убих?
— Бих казал, че ти неутрализира съществото или това е невероятно съвпадение. Странна работа! — водачът се приближи. — Не си го убила, защото той е мъртъв доста отдавна.
Момичето примигна срещу него.
— Човекът е умрял отдавна, но това нещо с мехура беше живо, ако може да се каже така. Разбра ли защо искахме да ти прегледаме кожата?
— Да — измънка момичето и изтри машинално ръкавицата си в тревата. — Значи това не е болест?
— Стигнахме до извода, че не е. Те заемат по някакъв начин човешките тела след допир, но не могат да се грижат за тях. Не чувстват болка, студ, горещина, глад и жажда, затова ги съсипват за доста кратко време. Влачат се така, докато тялото се разпадне.
— Сет се хранеше, макар и без апетит — обади се някъде отдолу Йеллагр, който търпеливо беше лежал досега. — Имах чувството, че сега се учи да го прави.
— Наистина се е учил — мъжът се наведе над трупа и го огледа. — В добро състояние е, някои от раните са започнали да заздравяват. Гледал е от вас какво да прави, за да се запази. Казахте, че е говорил, така ли?
— Отначало мълчеше или издаваше животински звуци, но постепенно заприказва смислено и започна да ни разбира — каза Тарасу.
— Точно това е най-лошото — обади се слаб младеж с размъкнати дрехи. — Ако някой от тях попадне при добри условия и има достатъчно време, би могъл да заприлича на човек. Знаех си го, Регал!
Водачът се намръщи при думите му.
— Трябва да унищожим тези твари, преди да са се приспособили. Още малко и няма да ги различаваме от нас.
— Вижте — обади се момичето, — необходими са ни механизми за повдигане на тежести и повече хора, за да освободим нашия приятел.
— Да отидем в града? — изуми се Регал. — Подемни машини ще се намерят, но хора не знам. Макар че, както ми се струва, вампирите не се осмеляват да приближат много до теб. Бихме могли да те използваме.
— Хайде да вървим в селището при Азман — каза Тарасу. — Там ще обсъдим тези неща. Горкият Кокорл е в незавидно положение, трябва да побързаме.
— Ведът не е тук. Опитахме се да ремонтираме един стар транспортьор, с който да напуснем Каскот и Азман отиде да доведе евакуиралите се в близките лагери до нашия. Трябваше да се върне бързо, но още го няма, а прекъсна и радиовръзката ни с тях.
— Колко души сте в този лагер?
— Има още три групи като нашата.
— Синд и Ишанг къде са? — попита момичето.