Подът беше застлан с огладени, разноцветни речни камъни, а в средата се извисяваше обелиск, висок почти колкото стените и издялан от единствен блок черен мрамор. По него бяха издълбани непонятни знаци и изображения, покриващи го от дебелата основа, която едва можеха да обхванат пет-шестима души, до изострения връх. До него лежеше по-малък блок с форма на паралелепипед, поставен върху дългата си страна. Като цяло тази композиция смътно наподобяваше варварски олтар. Останалото пространство беше празно, с изключение на няколко ниски кубични камъка, разположени в полукръг пред обелиска. На един от тях беше седнал Азман, с книга, разтворена на коленете му.
— Добре дошли — каза ведът. — Разположете се около мен, както ви е удобно, аз ще свърша след малко.
— Май беше на същата страница, когато тръгнах да ви извикам — измърмори Кокорл, след като надникна през рамото му.
Тарасу също се загледа в причудливите символи върху сивкавата материя. Не можа да ги разчете, но я учуди необичайно голямата плътност на листовете. Бяха не по-тънки от корицата и въпреки че книгата изглеждаше дебела, едва ли съдържаше повече от десетина листа. Самата корица беше облечена в сивкавожълта кожа, прорязана от тънки кафяви нишки, неприятна на вид.
— Кожата е човешка — усмихна се Азман, когато затвори книгата и улови погледа й. — Тленното и вечното, несъвършената човешка форма съхраняваща безсмъртното знание.
— Какво пише там? — попита момичето.
— Много неща за този, който може да ги види и разбере — каза Азман. — И за когото е предназначено. Това не е обикновена книга, мисля даже, че изобщо не е книга, въпреки външния си вид. Бих искал да чуя всичко случило се с вас досега, преди да я разтворя наново.
След като те свършиха разказите си, Азман свали обръча от главата си и отчупи от него топаза, заедно с металното му легло. Дръпна и сви няколко пъти обковката, докато среброто се изкриви и откачи от подложката. Прибра парчетата метал и скъпоценния камък и протегна напред дланта си с каменната плочка.
— Значи и ти притежаваш такова нещо! — прошепна Тарасу.
— Ако съберем четирите части, съм сигурен, че ръбовете им ще съвпаднат точно и ще се получи определена фигура — каза ведът. — Усещам обаче, че ще бъде опасно да го направим сега. Не е дошло времето за това.
Синд си спомни какво се бе случило, когато старейшината съедини неговото парче и това на Ишанг. Лесно предположи какъв би бил ефектът от подреждането на всички части.
— Имаш ли представа какво става тук? — попита той.
— Моето обяснение е, че същества от други измерения на пространството, а може би и на времето, нахлуват в нашия свят. Първо са се ограничавали с единични появи, сега провеждат масирана атака на Каскот.
— Хаягри и Раван — кимна Ишанг.
— После Кайя в пещерата на Тарис-1 и накрая тези тук.
— Предчувствам, че досега сме използвали тяхната техника. Те зареждат енергийните ни „сърца“ и са ограничили движението ни в настоящите граници на Империята! — Синд беше развълнуван.
— „Те“ изглежда не са един вид, а два или повече и не всички са наши врагове. А тези плочки, които имаме, са може би оръжие против тях — предположи Тарасу. — Сигурно затова за вампирите беше смъртоносно да се доближат до мен, предполагам и до вас.
— Не съм опитвал, постарах се да ги държа на разстояние от мен с по-обикновени средства, докато извеждах Кокорл от града — каза Азман. — Струва ми се обаче, че е така и спасението на моята планета е в ръцете ни!
— Да вървим да ги изтребим тогава! — Синд скочи от камъка. — Така е по-добре, отколкото да избягате с транспортьора и да изоставите родната си планета.
— Само четирима сме, но може да опитаме — подкрепи го Ишанг.
— Дори да съм прав, няма да бъде бързо и лесно — спря ги Азман. — Вампирите, които са оцелели, са се приспособили, станали са хитри и ще се крият от нас. Освен това трябва първо да ви разкажа какво прочетох в „Саттвадхара“ — книгата — и едва тогава да вземем решение.