— Нямаме време да изтърпим всички бюрократични процедури, преди да ни разрешат официално да се отправим към Сабха — каза Азман, когато и последният човек слезе от кораба. — По-просто е направо да изчезваме оттук.
Направиха точно това. След пет скока и няколкодневно пътуване между точките-врати за хиперпространството, Азман обяви, че са достигнали целта си.
— Това е Сабха — посочи той едно от плуващите на екрана кълба.
В него нямаше нищо особено, но част от околните планети и далечни звезди бяха закрити от подобно на мъглявина безформено петно, разстлало се наблизо. Около външната му повърхност бяха разположени равномерно от всички страни космически станции. Докато се приближаваха, можеха да наблюдават повтарящата се всеки път процедура, изпълнявана от корабите, стигнали тази преграда. Те синхронизираха скоростта и курса си така, че да се скачат с най-близката до тях станция. Стояха известно време там, после прибираха гъвкавия съединителен ръкав, насочваха се към мъглявината и изчезваха във вътрешността й.
— Това са пунктовете, където се събира имперската такса за посещения — обясни Синд. — Вътре в това нещо е входът.
— Преброих поне стотина машини, които влязоха от видимата за нас страна и други, които излязоха. Предполагам още толкова са направили същото от обратната страна — момичето се намръщи. — Пространството, което заема петното, е сравнително малко по размери, не би трябвало да побере всички тези кораби и да им позволи да маневрират.
— Разстоянията вътре са различни от нормалните — каза Азман.
— Както и да е, но планетата въобще не е там, а в другия край на екрана — упорстваше Тарасу. — За да излязат на нея, всички се пъхат в тази черна дупка тук, вместо да отидат направо!
— Същото се налага да направим и ние или поне ще се опитаме, правият път е невъзможен. Предимството да си вед в този случай е, че поне историята с таксите отпада — Азман се усмихна. — Аз мога да се приближа до Сабха, но за вас не гарантирам. Дано успеем.
— И ще кацнем там, долу?
— Не точно. Магическият вятър ще ни подхване и ако всичко върви добре, ще влезем във входа за планетата.
— Въпреки че се движим в обратна посока?
— И посоките са относителни тук — ведът ги огледа. — Сега се пригответе, чувал съм, че вихрите понякога са нещо неособено приятно.
— Изпитвал съм го, преди да бъда изхвърлен някъде в космоса — Синд беше побледнял. — Все едно ти изцеждат мозъка през ушите.
— Идвал си с друга цел, затова си усетил отказа за достъп така.
— Щом Синд изглежда стреснат, бих искала да не ни изхвърлят този път — момичето се беше уплашило.
— Предполагам, че той силно преувеличава неприятните си изживявания — обади се Ишанг. — Не е добре да те плаши така.
Той й се усмихна окуражително, преди да се облегне и потъне в креслото си.
— След малко ще се занимаеш с твоите собствени изживявания и не се преструвай, че не те е страх — изгледа го Синд.
— Страх ли? Когато не сме толкова заети, с удоволствие ще изслушам твоите разяснения относно тази дума — изсмя се хораят. — Не я разбирам напълно, но съм сигурен, че ти си доста компетентен по въпроса.
Синд точно се канеше да му отговори, когато ги връхлетя първата вълна. Всъщност, той изобщо не беше преувеличил истината, защото нямаше думи да се опише това, което последва. Всичките им сетива като че ли полудяха, заливайки объркания мозък с лавина от сигнали — мрачната тишина на междузвездното пространство се раздираше от оглушителен грохот, непрогледна тъмнина се сменяше с ослепителни светкавици и искрящи цветни дъги, редуваха се невъобразима смрад със също толкова непоносимо силни аромати. Осезанието също внасяше своя дял, като всички нервни окончания предаваха постоянно усещания за силна физическа болка.
— Дървен кон — чу Тарасу някъде отдалече гласа на Синд, когато се посъвзе.
— Не ме интересува нищо — каза тя. — И не бих си отворила очите, но ще го направя само за да се убедя, че още съм жива. Къде е конят?
— Изхвърлени сме в сектора Дървен кон — обясни й Азман. — Аз също смятах, че Синд си измисля, но сега описанието му ми се струва бледо и въздържано.
— Това ми се случва за шести път — мрачно допълни Синд — и всеки път е по-лошо от предишния. С тази разлика, че сега като никога бях на границата и усетих защо не мога да я премина. Вие разбрахте ли?
— Да — потвърди Ишанг. — Джорхите!
— Какво пак ние? — шумно запротестира Кокорл. — Говорите си с недомлъвки и накрая ни обвинявате в нещо, за което нямаме представа. Не разбирам какво толкова ви вълнува. Аз просто се усетих нормално замаян, докато се прехвърляхме в този сектор, който ми се струва доста отдалечен от целта ни.