— Входът ни изхвърли заради вас двамата — кротко каза Азман. — Не може да дойдете с нас, за което много съжалявам.
— Как ли пък не! — изфуча Кокорл. — Синд е бил възпрепятстван многократно, защо да не е той причината?
— Защото не е — обади се Ишанг. — Докато вие сте с нас, няма да бъдем допуснати до Сабха, а върху хората отхвърлянето оказва болезнено въздействие. Явно джорхите не страдат от него.
— Убеден съм, че това не се дължи на принадлежността ви към нечовешка раса — каза ведът. — Може би присъствието ви е нежелано поради способността да виждате бъдещето, а не е израз на дребнава расова дискриминация.
— Дано — Кокорл беше засегнат и сърдит. — Неприятно ми е, че ще се разделим, но ако всички мислите така…
— Да! — обадиха се хората почти в един глас.
— Това е неприятно, щяхте да ни бъдете от полза — добави Тарасу. — Ясно усетих обаче, че вие не трябва да идвате там.
— И къде ще ни оставите? — попита Йеллагр.
— Може да ни чакате извън Вихрите, в някоя от капсулите на кораба — ведът потърка челото си. — Имате достатъчно запаси от храна, вода и въздух, а ако се забавим много, ще ги попълните от близките планетни системи. Горивото на капсулата ще ви стигне за няколко маневри.
— Така свикнах с вас, че дори апетитът ми като че ли намалява при мисълта да се разделим — тъжно каза Кокорл.
— Няма да си сам и ще продължиш на спокойствие обучението на Йеллагр — опита се да го утеши Тарасу.
— Само това ме крепи да не изпадна в депресия — джорхът изглеждаше нещастен. — Кой би могъл да предположи, братовчеде, че ще се привържа толкова към плоските, бледи и неугледни създания, които доскоро дори не бях виждал?
— Как така съумяваш да ме разчувстваш и обидиш само в едно изречение? — попита Тарасу.
— Вродена ораторска дарба — скромно отговори Кокорл.
— Все пак на неугледното създание в мое лице ще му бъде мъчно за теб — каза момичето.
— И моите нещастни сърца едва издържат вече на толкова емоции — Кокорл размаха лапи. — Щом всичко е решено, хайде да го направим по-бързо.
— Пригответе се за скок и ще щурмуваме отново Сабха — Синд погледна цифрите на екрана и се обърна към Азман. — Потегляме ли?
— Нищо не ни задържа тук — каза ведът.
След като оставиха капсулата с джорхите на прилично разстояние от мъглявината, насочиха кораба отново към нея.
— За всеки случай се пригответе да понесем поредната порция психоизтезания, ако сме сбъркали нещо — посъветва ги Синд, сви се в креслото си и затвори очи.
Този път докосването до съзнанието му беше неизмеримо приятно, сякаш плуваше в топъл океан от ласкаво галеща го субстанция. Усещаше се безкрайно голям и безкрайно малък едновременно — прашинка, съдържаща в себе си вселената — и му се искаше да остане вечно в това блажено състояние извън грижите и притесненията на живота. Безцеремонно докосване го изтръгна от омаята. Намираше се на полянка с яркозелена трева до Азман, който най-прозаично го буташе и разтърсваше.
— Едва ли единственото ти желание е да спиш, когато вече сме на Сабха — каза ведът.
Яркожълто слънце грееше над главата му във виолетовото небе, а в лицето му полъхваше приятен ветрец. Намираха се на върха на нисък заоблен хълм с разпръснати по него разлистени дървета. В подножието му се виждаха приветливи дървени къщички, разположени в кръг. До тях се редяха спретнати зеленчукови лехи, натежали от плод овощни градини и ниви, прострели се до редица възвишения в далечината. Никъде не се мяркаха хора, идиличният пейзаж беше пуст, но не като необитавано място, а все едно, че жителите току-що са тръгнали нанякъде и скоро ще се върнат.
Зад гърба му се чуха гласове. Като се обърна, Синд видя, че на хълма освен него и Азман имаше още стотина души, които също се оглеждаха наоколо. Бяха облечени в разнообразни по кройка и стил дрехи, повечето причудливи, а чертите на лицата им, телосложението и други подробности издаваха принадлежност към различни светове на Империята. Отдавна не беше му попадала пред очите подобна пъстра сбирщина, едва ли имаше повече от трима души от един и същ сектор.
— Това е нашата поклонническа група — обади се Азман. — Ще живеем заедно в определеното за нас селище, докато дойде време моментът да отидем при Арката.
— И ти ли ще чакаш с всички останали? — попита Синд учуден. — Не се ли ползваш с някакви привилегии като Посветен?
— Трябва да премина всичко отначало, за да докажа наново своя ранг. Търпението е висша добродетел за ведите, излишната прибързаност разпилява енергията и отдалечава от целта.