— Щом казваш… — Синд се огледа, но не видя Тарасу и Ишанг. — Защо сме само двамата с теб, къде е корабът?
— Сигурно така трябва. Спътниците ни са на друго място като това, успокой се. Колкото до кораба, не мисля, че си очаквал да видиш Сабха, покрита с космопаркинги. Цялата техника остава горе — Азман махна неопределено с ръка към небето. — Милиони хора като нас чакат тук реда си. Главната ни грижа през това време ще бъде да изкараме прехраната си.
— За тази страна на престоя ни не съм помислял — Синд се почеса по главата. — Никой ли няма да ни посрещне?
— С новодошлите се занимават ведите, незавършили шести кръг, скоро трябва да се появи някой. А, ето го в селището!
До най-голямата постройка се виждаше човек с дълга коса и кафяво наметало като на Азман. Синд можеше да се закълне, че той се появи от нищото, защото преди малко го нямаше, а сега стоеше долу и гледаше към тях.
— Както изглежда, май трябва ние да слезем при него — Синд тръгна напред през буйната трева, а останалите поклонници се спогледаха и го последваха.
— Какво мърмориш? — попита Азман, докато вървяха натам.
— Не ми е много приятно, че се разделихме с Ишанг и Тарасу. Мислех, че след като по твоите думи сме избрани да спасяваме човечеството, поне ще бъдем всички заедно.
— Сигурен съм, че ще се съберем пак и то скоро.
Ведът, който ги очакваше, беше доста по-възрастен от Азман, макар че имаше по-ниска степен. Той им обясни правилата на временното им обиталище — съвършено логични и прости. Всеки избираше сам къде да живее, приготвените от предишната група припаси се съхраняваха в голямата постройка-склад, там бяха и небходимите инструменти, с които да приберат реколтата и да засеят наново нивите и градините.
— Климатът позволява непрекъсната земеделска работа, няма смяна на годишните времена и застудявания — каза ведът, представил се като Ярра.
— А ако възникне нужда от апарати, дрехи, лекарства или нещо друго? — плахо попита дребна чернокожа жена с яркосиня бродирана рокля.
— Тук имате на разположение това, което ви е нужно. Вие сте на Сабха — усмихна се Ярра, сякаш по този начин обясняваше всичко.
— А кога ще бъдем извикани при Арката на Небесното сияние, Посветени? — мъжът, задал въпроса, видимо беше най-увреденият от присъстващите.
Дясната му половина изглеждаше парализирана и трудноподвижна. Синд предположи, че само благодарение на имплантиран невростимулатор, той може изобщо да ходи. Къдравата руса коса, сивата туника и татуираните на челото му точки показваха, че идва от сектор Лебед. Всички други изглеждаха сравнително здрави, може би тежко болните не отиваха в такива селища, а бяха лекувани веднага, без да изчакват реда си. Впрочем нямаше съмнение, че е точно така. Ярра търпеливо отговори на всички въпроси и изчезна, а Синд въздъхна и се запъти към най-близката колиба. Ведът го последва мълчаливо.
59
— Снощи викаше толкова силно, че се чуваше чак при мен. Лоши сънища, а? — гол до кръста, Синд беше коленичил до ручея и се плискаше с ледената вода.
Кожата му беше станала огненочервена от студа.
— Не беше просто сън, а нещо, което преживях в детството си. Отдавна не беше се появявало да ме мъчи нощем — с рязко движение Азман запрати във водата камъчето, което подхвърляше в дланта си, и то цопна на дъното. — Почти го бях забравил, докато траеше посвещаването ми тук, на Сабха. Повече от десет години.
Мрачен и разсеян, той седеше върху голяма назъбена скала, надвиснала над вира. Беше се измил набързо и сега гледаше намръщен пред себе си в пространството. Слънцето бе изгряло преди малко и в селището под хълма започваха да се мяркат хора. Предстоеше им още един ден изтощителен труд на полето, точно като вчерашния и предишните дни. Ведът въздъхна тежко — непрестанната заетост поне държеше неприятните мисли далече от него.
— Физическите усилия ми се отразяват добре — Синд нахлузи ризата си така, както си беше мокър, със стичащи се от него капки. — Ободряващо е да ставаш рано, да работиш за прехраната си, без да се тревожиш за нищо друго, и накрая, капнал от умора, да си легнеш, след като слънцето залезе.
— Живот сред природата, прост и естествен. Какво повече му трябва на човек? — Азман изрови с крака си ново камъче и започна да чертае върху плоската повърхност на скалата сложна безсмислена фигура.
— Защо тогава те мъчат кошмари? — Синд вдигна горната си дреха от мястото, където я беше захвърлил, и се изкачи при веда.
— Някога изгубих човек, на когото държах, провалих се и разбрах колко дълъг път имам да извървя, докато възвърна самоуважението си. Посветих се на Вечната светлина и повече не се обърнах назад към миналото, но сега то се изпречи пред мен неканено.