— В момента имам нужда от някого, за да ме спаси от мен самия — Азман я притисна плътно до себе си. — Няма да те лъжа, че съм изпитал внезапен прилив на привързаност към теб или копнеж по домашен уют.
— Знам, това няма значение — тя се усмихна тъжно. — Всъщност е чиста случайност, че изобщо се срещнахме. Всичко тук е временно, нищо че сякаш съм живяла на това място от незапомнени времена. Скоро ще ни призоват и може би никога повече няма да се видим.
— Случайностите са нещо почти изключено — ведът погледна слънцето, което вече се беше издигнало доста високо над отсрещния хълм. — Нещата стават, когато и както трябва да станат.
— Когато заговориш така, ме побиват тръпки. Хайде да слизаме в селището — тя се изправи и го дръпна за ръкава. — Искам да подредя новия си дом.
— Дано ми донесеш спокойствието, което търся — каза ведът.
60
Въпреки очакванията му, той се събуди отново преди зазоряване, потен и разтреперан, макар и да не беше крещял, както първия път. Прекоси на пръсти скърцащия под и излезе навън. Нощта беше безлунна, а неопределимата сивкава дрезгавина, предвестник на утрото, се разстилаше наоколо. Отпусна се на стъпалата и почувства движение зад себе си. Синд беше излязъл от своята половина на къщата, приближи се и седна до него.
— Не мога да се отърва от навиците си — каза той. — Спя съвсем леко и нащрек като хищник. Усетих, че някой се прокрадва отвън и веднага скочих от леглото. Май няма да има покой за теб?
— Боя се, че е така — ведът стоеше неподвижен и замислен. — Насън отивам в Пространствата Отвъд и предчувствам, че скоро ще трябва да навляза наистина там.
— Пространствата Отвъд? — Синд се прозя.
— Така наричам мястото, където свършва всичко или може би започва, не знам. Там, където е Великото Всичко и Нищо, зад успокояващите измамни декори на съществуването ни.
— Духът ти витае из доста особени места — Синд се размърда. — Не бих искал да съм вед, твърде студено и неуютно е в пределите, където се рее съзнанието ти.
— Ледено е — нечовешко и невъобразимо. Отиването дотам не е особено трудно, но връщането към нашия свят изисква много сили.
— Колко пъти си бил Отвъд?
— Само веднъж, когато бях на около единадесет години. Тогава си въобразявах, че знам и мога много, но получих страшен урок.
— Можеш ли да говориш за това?
— Трябва да говоря! По онова време се разболя тежко моята приятелка Тайса — момиче, което познавах от съвсем малък, а сега умираше в една от болниците на Гриав. Настоях да отида там и баща ми изпълни моята молба, заведе ме и ме оставиха сам в стаята с нея. Тя лежеше в огромното легло и дишаше едва-едва със затворени очи. Невъзможно ми беше да си представя, че това жизнено и весело момиче ще умре и никой не е в състояние да й помогне. Чувствах се виновен, че не мога да спра отлитащия живот.
— На тази възраст не си бил вед, а и да си бил, едва ли си всесилен.
— Бях предопределен и вече имах скромна дарба на лечител. Стаите ми гъмжаха от птици и животни, които бях излекувал и спасил. Знаех, че мога необикновени неща и дори няколко пъти опитвах да лекувам хора, но само за счупвания на кости, рани и леки болести. Имаше обаче една черта, зад която не се осмелявах да премина. Там беше Отвъд, ужасното, царството на смъртта и усещах кога е сграбчила някого с костеливата си ръка и го дърпа натам. Прекалено бях малък, неук и нищожен с жалките си умения, за да се изправя на пътя й, но сега се реших. Всъщност, още преди да дойда бях решил да го направя, защото взех книгата със себе си. Тогава тя беше почти празна, с изключение на първите две страници. Отворих я и погледнах вътре, следващите знаци просветнаха, колкото да разбера, че съм на прав път, но не се появиха и листовете си останаха бели, както преди. Нямах никакви напътствия и опора, трябваше да извърша всичко сам, а над главата на Тайса пълзеше и се сгъстяваше нещо сиво и безформено. Съвсем скоро тя щеше да тръгне на последното си пътуване, но аз щях да бъда с нея. Влезе един от лекарите, премери пулса й и ме предупреди да не оставам дълго. Той не можеше да види като мен спускащата се над нея сянка, но от опита си знаеше, че й остава малко да живее. Щом той си тръгна, аз се съсредоточих, тласнах съзнанието си извън обичайното му състояние и както винаги, усетих, че сякаш съм едновременно вътре и вън от тялото си. Сетивата ми се изостриха и възприемах всичко наоколо с повишена детайлност и отчетливост, с непостижима за нормалните ми усещания яснота. Умишлено удължих и задълбочих концентрацията си, докато като че ли изскочих напълно от черупката и видях себе си отстрани. Бях правил това само веднъж, когато не умеех още да се контролирам добре, и преживяната тогава уплаха започна да се събужда. Малкото момче, което бях и не бях аз, седеше до болничното легло с опряна в рамката глава и стискаше дебелата книга в ръцете си. В този момент закопнях да се върна зад сигурната преграда на материалната обвивка, далеч от непознатите и страшни области, в които се впусках. Трябваше да събера цялата си решителност, за да продължа, като се виждах толкова уязвим и изоставен. Стаята започна да избледнява и изчезва, а на нейно място се появяваше все още смътна и неустановена Безкрайната Пустош. Никога не бях я виждал така ясно пред себе си и страхът ме съветваше да спра, докато не е станало късно. Устоях и чаках, докато пустотата се разширяваше, настъпваше и ме погълна. Очертанията на реалността се размиваха постепенно и накрая се озовах под сивия похлупак на небе, което не беше небе. Носех се над също толкова сива и безрадостна земя, която не беше земя, в дрезгавината на вечния здрач. Около мен като милиарди пламъчета се плъзгаха проблясващи сенки, отправили се в същата посока. Нямаше горе и долу, нямаше никакви посоки, със сигурност имаше само преди и после и ние се намирахме в това после. Единствено движещи се светлинки отвсякъде, изгубени в безкрая. Някои са били животни, други хора, а имаше и неща, които не са били нито едно от създанията под слънцето на нашия свят. Вглеждах се в неясните, безплътни очертания на лица и търсех между тях Тайса. Накрая я намерих, но тя не беше момичето с прекрасните засмени очи, които обичах да гледам, нито изтощената, съсипана от болестта черупка, която лежеше в болницата. В нея се преливаха и сменяха неуловимо детето, което беше, жената и старицата, които никога нямаше да стане. Опитах се да я извикам, но гласът ми заглъхна и прозвуча като далечно ехо. Тук нямах глас. Въпреки това тя обърна призрачното си лице с очи древни като света, погледна през мен и продължи напред. Всички се движеха сякаш привлечени от магнит в една посока, а аз ги следвах. Тогава забелязах над всяка проблясваща като елипсовидно сияние душа, тъмната сянка, която ги водеше и насочваше по пътя им. Сенките също нямаха определени очертания, но смътно напомняха големи черни птици с разперени крила. Погледнах напред, там където отивахме, и ако можех да се уплаша повече, щях да се вкаменя от ужас. Сивата мъгла около мен беше достатъчно безутешна и изглеждаше необятна, простираща се във всички посоки, но отпред тя опираше в стена от непрогледен мрак. Това беше краят на света, съвършеното Нищо, в сравнение с тази абсолютна чернота всичко друго би изглеждало желано и уютно. И ние се бяхме устремили право към него! За втори път поисках да се откажа, но знаех със сигурност, че успея ли сега да върна Тайса обратно, тя ще оживее. Тялото й в болницата беше изоставен и празен съд, но в него още тлееше искрица живот и трябваше да получи пак съдържанието си, за да не угасне. Скочих напред, всъщност не скочих, защото нямах тяло, крака и опора под себе си, но намерението ми се предаде на нещото, което представлявах сега и то увеличи скоростта си, докато достигнах познатите ми светещи контури на момичето. Бях съвсем близо до нея и се опитах да я докосна. Призрачният еквивалент на допир беше неуспешен. Нещо ме разтърси и отхвърли, после забелязах тъмното птицеподобно образувание, което сега беше увиснало между нас. Тогава разбрах, че за болката няма значение дали съществува физическият й носител, дори е още по-страшна, когато липсва материалното тяло. Вестителят-водач от Отвъдното не позволяваше да се приближавам до нея. Опитах се да го заобиколя, но той измени формата си и разпростря криловиден израстък над мен. Наново усетих пронизваща болка и отстъпих, а вестителят насочи Тайса към Нищото. Точно преди да изчезнат в него, аз изстенах мислено и се хвърлих след тях. Вътре цареше безнадеждна тъмнина. Всичко се разтваряше и изчезваше тук, дори светлината от душите на умиращите залиня и стана съвсем бледа. Сякаш движението също замираше и по нищо не можеше да се разбере дали стоим на едно място. Вече не можех да различа откъде съм дошъл, а разпръснатите светлинки се скупчиха и увиснаха навсякъде около мен. В този мрак не би трябвало да се виждат вестителите, но за моя изненада на тяхно място над всяко мъждукащо зрънце разум се беше появило малко зелено клъбце. Погледнах натам, където нормално би се намирала главата ми, и забелязах три ослепително бели ивици пламък, които се свиваха, усукваха и после разтваряха като цвете. Това беше моят водач и разликата между него и останалите показваше, че аз съм единственото живо нещо тук. Зелените кълба трепнаха, събрах