— Добре казано — съгласи се Ишанг. — Ако ти беше от жените хораи на Кин, щях да ти предложа да станеш моя Временна съпруга.
— Много благодаря — прочувствено отговори Тарасу. — Това сигурно трябваше да прозвучи като комплимент, но май не го възприемам така. Временните неща не ме блазнят изобщо.
— В живота на хорая единственото постоянно нещо е изпълнението на дълга.
— Чудесно, дългът ни сега е да си осигурим сами храната, защото няма кой да ни я предложи наготово — момичето обели ципата на един плод и отхапа от кафявата сърцевина.
— Надявам се скоро да стане ясно защо сме тук и да направим, каквото се иска от нас.
Дните продължиха да се точат монотонно и еднообразно и Тарасу вече беше престанала да ги брои. Една сутрин ненадейно се появи ведът, който ги беше посрещнал при пристигането им, и вместо към градините около селището, всички поеха към близкия хълм. Там се събраха на едно място и преди тя да успее да примигне, пейзажът вече беше друг. От лагера, където живяха досега, се виждаше висока планина в далечината, но този изглед не даваше и бегла представа, колко огромна всъщност е тя. Сега се намираха в една котловина в подножието й и слънцето не успяваше да огрее иззад грамадата, извисяваща се пред тях. Личеше, че дълго още ще бъдат в плътната й, усойна сянка. Върхът се губеше в пелена от облаци, които вероятно рядко се разтваряха, за да позволят на застаналите долу хора да го зърнат.
— Величествено, нали? — обади се познат глас до нея.
— Азман! — тя се обърна.
Ведът стоеше наблизо, а до него Синд също се взираше нагоре прехласнат.
— Най-накрая сме пак заедно! — тя тръгна към тях.
— Нямаше как да не сме — изражението на Синд беше непроницаемо и успешно конкурираше даже това на Ишанг.
— Не ми се виждаш радостен — изгледа го тя. — Азман също е помръкнал и тъжен. Какво е станало с вас?
— Различни неща, като цяло нищо особено. Затова пък ти и Ишанг пращите от здраве и бодрост — Синд се обърна и отново съсредоточи вниманието си върху планината.
— Той положително не искаше да бъде толкова груб. Скоро ще си възвърне обичайното разположение на духа — кротко каза ведът.
— И да не го възвърне, малко ме е грижа — обади се Ишанг. — Горе ли трябва да се качим?
— Може би. Там някъде е деветият кръг на Посвещението, на Върха на света. Ето я и Арката на Вечното сияние.
— За малко да я пропусна пред гледката на този връх — момичето погледна в посоката, показана от него.
Осъзна освен това, че те току-що са се присъединили към дълга върволица от хора, която се виеше в котловината. Всички пристъпваха равномерно и бавно се приближаваха към ослепителния полукръг в далечината. Двата края на светлинната арка не опираха в земята, а висяха няколко стъпки над нея. Блясъкът беше толкова нетърпим, че не можеше да се гледа с невъоръжено око. Тя сияеше с постоянен, ярък пламък, идващ отникъде.
— Какво ли може да гори така? — Ишанг се опита да погледне натам с присвити в тесни цепки очи, но не издържа и бързо отмести поглед.
— Чиста енергия, предполагам, с подобен произход на тази от Сизаор, но с различни свойства — каза Синд. — Трудно е да се организира такава грандиозна фалшификация, това съоръжение наистина е осъществено от нечовешка мисъл.
— Всички вървим нататък, а никой не се връща обратно, нито болен, нито излекуван — обади се Тарасу. — Не е ли странно? Къде отиват всички тези хора, Азман?
— Тези, които са дошли, за да преминат през Арката и да се обучават, отиват на територията на първи кръг. Болните, след като бъдат пречистени от Всепроникващата Светлина, се озовават на входа за Сабха, в корабите, с които са дошли, и си заминават.
В двете селища, където бяха те досега, живееха предимно желаещи посвещение и хора с леки заболявания, но тук гъмжеше от сакати, уродливи и разядени от язви тела. Те куцаха, влачеха се и пълзяха, някои бяха подпомагани или носени от придружители, но вървяха упорито напред към светещата пред тях надежда. Цялото нещастие и мъка, болест и грозота на Империята бяха събрани тук.
— Рядко отблъскваща картина. Нека застанем сред тази група поклонници — каза Синд. — Изглеждат съвсем нормално и поне донякъде ще се спасим от миризмата.
— И всички тези подобия на хора ще се оправят, като просто се приближат до Арката? — недоверчиво попита Ишанг.
— Разбира се, не бихте ги познали, ако ги срещнете след това — отговори ведът.