— Чудесно, ще бъда там! — каза момичето.
10
— Не съжалявам, че си зарязах закуската по средата — каза Синд и целуна голото рамо на Марна. — Ти наистина си приятно момиче и когато изоставиш превзетите маниери, си много красива.
Той отметна смачканите завивки и стана от леглото. Облегната на лакътя си, тя го проследи с поглед и се усмихна.
— Както казах вече, не трябва да правиш нищо, което не ти харесва. Няма да се отрази на заплащането ти — извика Синд от кабината, за да надвика шума от шуртящата вода. — Не си длъжна да спиш с мен и ако предпочиташ, може да ми правиш само компания.
Отговорът й не се чу.
— Чувствай се като на почивка — продължи той, свършил с душа, и застана под топлите въздушни струи на сешоара.
— Аз се чувствам точно така, отдавна никой не се е държал с мен така мило — момичето се появи в рамката на отворената врата. — Може ли да използвам кабината заедно с Вас?
— Естествено — засмя се Синд и включи ароматизатора. — В този хотел толкова рядко се интересуват дали може или не може да присъстват на тоалета ми, че съм направо трогнат.
Марна отметна дългата си коса на гърба и я прихвана с лъскав сребрист гребен.
— Предлагам да си довършим злополучната закуска, защото ще излизам след малко — каза Синд. — Вече съм чист, изсушен и парфюмиран с аромат на някакво цвете.
— Цилии — осведоми го тя. — Много хубаво ухаят.
— Отивам да се облека и ще те чакам на масата.
Той си сложи риза и панталон от тънък сив плат с кройка като облеклото на местните среднозаможни граждани, а после навлече отгоре лимоненожълти, широки и бухнати панталони.
— След малко ще бъда готова и ще кажа на Йол да запази такси — обади се Марна.
— Ах, да… — проточи Синд, докато ровеше в дрехите си. — Нека се свърже с господин Щрос и му съобщи, че ще го очаквам горе във фоайето… Кога мислиш ще успея да отида, без да бързам?
— След един кръг — долетя гласът й и в него личеше неудоволствие.
— Какво има?
— Нищо.
— Да не искаш и ти да дойдеш с нас? Извинявай, че не те поканих. Ще ходим в Музея на изкуствата, а после може би и на открития пазар.
Той се огледа и се почувства идиотски в яркозелената куртка с червени бродерии, която беше облякъл. С лимонените панталони и куртката щеше да се забелязва отдалече, което му беше и целта.
— Благодаря, но не ми се ходи в музея, а още по-малко на прашния и претъпкан пазар — отговори тя.
Млякото беше изстинало отдавна, но той го изпи и придърпа филиите с месен пастет.
— Господин Щрос приятел ли ви е? — Марна с пухкавата си виолетова роба седна срещу него.
— Запознахме се снощи в ресторанта, седим на една маса. Прекалено много говори, но иначе изглежда начетен и порядъчен човек. Защо питаш?
— Не е моя работа да преценявам клиентите, но колкото до господин Щрос…
— Какво? — попита Синд с интерес.
— Нередно е да ви казвам това, обаче той не ми харесва много — Марна се намръщи.
— Не ти харесва никак, ако се съди по вида ти — поправи я той. — Досаден е наистина, но се надявам да го изтърпя днес.
— Ще трябва доста да се постараете, обаче нямах точно това предвид. Внимавайте какво говорите пред него — момичето се усмихна кисело и посегна към купичките.
Синд не я разпитва повече и започнаха да се хранят. Йол се появи, когато привършваха, като огледа критично добре подредената маса и Марна, цъфтяща в ярката си роба.
— Господин Калер Щрос помоли да ви предам, че господин Кардил също е изявил желание да дойде с вас и двамата ви очакват. Надявам се, че прекарвате добре и сте доволен.
— Да, благодарение на прекрасната ми компаньонка. Как ви се струва облеклото ми, не е ли прекалено семпло? — Синд се изправи и приглади умопомрачителния си костюм.
— Ни най-малко — увери го Йол.
Калер Щрос и Кардил вече бяха седнали в роптера, като човечето започна да бъбри още преди да се издигнат във въздуха и не спря, докато не кацнаха върху огромния бетонен куб на музея. Синд беше замислил разглеждането на безбройните зали, за да провери следят ли го, защото малкото хора вътре се забелязваха и запомняха лесно. След няколко объркани и изненадващи прехода той се убеди, че никой не се интересува от него. Поне никой външен човек, оставаше да провери двамата си спътници. На Кардил му доскуча и вече съжаляваше за идеята си да ги придружи. Влачеше се отзад и мърмореше, докато неизтощимият Щрос, изпълнен с въодушевление, ги водеше от етаж на етаж. Накрая се озоваха долу и излязоха на шумната, обляна в слънце улица. След хладния полумрак, който напуснаха, тримата запримигваха ослепени.