— Очаквах нещо такова, Ширъс. Щом толкова упорито желае да говори с мен, доведи я. Вземи предпазни мерки, макар да мисля, че не е нужно. Може би избързах тогава с изводите си, но тя беше с тях в павилиона и не ми оставиха време да размишлявам. Ще изслушам какво има да ми каже.
— Няма ли да е по-безопасно да говорите с нея по видеофона, господарю?
— Върви и направи точно каквото ти казах!
Доведоха Сарави със силови ограничители на ръцете и краката в кабинета на престолонаследника и я оставиха насаме с него. Разговорът продължи дълго и когато накрая тя излезе, сълзите й бяха пресъхнали, изглеждаше значително по-бодра и най-важното — беше се съгласила да бъде Бялата кралица на Игрите. Иргут също беше доволен и нареди да й се осигури незабавна връзка с него, когато тя поиска. Тържествата вече можеха да започнат и крал Аргам обяви началото им. Както предсказа Иргут, интересът към Турнира беше незапомнен.
Сарави отиде направо в Белия дворец на територията на Арената и щеше да излезе оттам едва след евентуалната си победа. Тарасу заведоха в разположения на отсрещната страна дворец и я представиха на принц Марзак, който щеше да бъде нейният Черен крал. Далечен роднина на кралското семейство, той беше първокласен интригант, изпаднал в немилост, и още не можеше да се съвземе от удара, изпратил го от върха на обществото в тинята. В Играта беше най-важната, но и най-застрашената фигура и това го караше да беснее от яд. Хапливият език и лицемерието, които беше култивирал досега, не можеха да му помогнат.
Освен нея и Марзак имаше още трима души. Двамата братя — Гил и Сат Мор — щяха да бъдат Крепости в Играта. Периодичните акции на администрацията за прочистване на неблагонадеждните аристократи ги бяха направили затворници. Изкарани от приятните си имения, където непредпазливо бяха злословили против краля и короната, те говореха предимно помежду си. Темата, която непрестанно разискваха с несекващ интерес, беше обсъждането на познатите им. Опитваха се да открият кой е злоупотребил с тяхното доверие и какво съответно щяха да направят с него, щом излязат на свобода. Доносника го чакаше одиране на кожата, трошене на кости, ампутиране на крайници и много други все неприятни манипулации. Ако братята бяха толкова методични в делата, колкото в думите си, виновникът би бил луд да остане на една планета с тях след освобождаването им.
Третият човек — Офицерът — внасяше разнобразие със своята ексцентричност. Жилав и гъвкав като тръстика, Хайат имаше хитро лице, пресечено от широк белег с неравни ръбове, който по странен начин дори му отиваше. Като регионален управител на служба при краля, той си позволявал доста волности, както в управлението на района, така и в разпореждането с приходите от него. Крал Аргам беше научил за финансовите му машинации и те не му се бяха понравили, ако се съди по резултата. Въпреки това Хайат не униваше, беше весел и остроумен и създаваше настроение в мрачната им компания. Още три стола до тежката дървена маса стояха незаети — един обикновен и два големи с особена форма. Според думите на Ширъс, на тях щяха да седят другият Офицер и двата Дракона, летящи същества от нечовешка раса, които още не бяха пристигнали. Осемте обикновени воини — прости и груби хора — беше видяла само веднъж, откакто дойде. Те живееха и се хранеха отделно, получаваха заповедите си само от Черния крал — принц Марзак — и се явяваха негова лична гвардия.
Решения за тактиката и отделните ходове щяха да се вземат от осемте главни фигури, включително Марзак, който притежаваше право на два гласа при разискванията. В голямата зала-трапезария Ширъс им разясни правилата, в основата на които стоеше древна развлекателна игра. Те бяха Черната армия и щяха да се сражават с Бялата, разполагаща със същия брой и състав участници. При победа, тоест ликвидиране на противниковия Крал, оцелелите от армията бяха свободни. Победените се връщаха в затвора, за да им изпълнят присъдите или ако бяха показали изключителни качества в битките, дочакваха там следващите Тържества.