— Идвал ли е тук преди? — попита загрижен Хайат. — Не си спомням да съм го виждал.
— Бих се с него по времето, когато сигурно си бил малък — мрачно каза Трирл, а племенникът му се размърда в нишата си и наостри уши. — Самият той разправяше, че унищожил половината си семейство, защото непрестанно му противоречали и го дразнели. Ние сме наемници и между нас борбата не се води до смърт, но Грагард е дракон и няма скрупули. Той убива не толкова защото му плащат, а за удоволствие. Хайат може да ви каже, че когато противникът ни е човешко същество, обикновено само го раняваме и зашеметяваме. Индикацията на гривната му показва, че е полумъртъв и го отстраняват. Ако е зле ранен, го умъртвяваме бързо, за да не страда. Грагард ги обгаря точно толкова, че да умират бавно и да се мъчат до смъртта си. Погледнете крилото ми, виждате ли нещо на него? — и той го разпери.
Тримата се вгледаха във фината ципа, под която изпъкваха тънки издължени кости. Две от тях бяха огънати неестествено в горната си част и личаха прилични на възли удебеления, там където са били счупени и зарастнали лошо. Ципата между тях висеше сбръчкана и грапава, с мръсносив цвят, различна от останалата повърхност.
— Това ми е спомен от него, също и стъпалото, оттогава накуцвам. Цяло чудо е, че изобщо имам задна лапа, изгорих му очите и това ме спаси. Хубаво го подредих и съм сигурен, че си е спомнял често за мен след това. Възстановил е някак лявото си око и сега е по-грозен и зъл, отколкото го помня.
— Чичо, но той ще иска да те убие този път! — възкликна Кокорл с безпокойство.
— Не се тревожи, момче, имай доверие в мен. Ще се справя с еднооката твар.
— Виждам, че Кокорл е взел торбата с гадателските пръчици — обади се Хайат. — Ще погледнете ли съдбата ми?
Тарасу и Синд се спогледаха, докато Трирл мълчеше замислен. Кокорл тръскаше коженото чувалче и отвътре се разнасяше тракане.
— Да видим дали е благоприятен моментът — каза старият джорх.
Започна да издава ритмични звуци, които се свързваха в странна мелодия, като пристъпваше от крак на крак в такт с нея.
— Сега ще тананика доста време — прошепна Хайат в ухото на Синд.
Внезапно Трирл спря да се поклаща и се втренчи някъде встрани. Те проследиха погледа му и видяха Тарасу, която се беше изправила. Танцуваше с отсъстващо изражение и правеше необичайни движения с ръце и крака. Когато джорхът млъкна, тя спря танца си и грациозно се поклони.
— Не може да бъде! — Трирл беше сбръчкал муцуната си в израз, който у човек би изразявал тъга. — Това беше любимият танц на моята прекрасна Смагарт и не съм предполагал, че човешко същество ще ми напомни за нея. Тя се движеше така ефирно, крилете й трептяха, всяка люспа блестеше, а опашката й се виеше като…
Той млъкна, от очите му започнаха да се търкалят едри капки и се стичаха на издатината, върху която беше стъпил. Насъбралата се локва протече през ръба и образува миниатюрен водопад. Тримата не знаеха какво да кажат, затова мълчаха, а Кокорл почесваше озадачен върха на носа си.
— Потанцувай още малко, моля те! — обърна се Трирл към момичето.
Тя стана и изпълни молбата му, а джорхът гледаше прехласнат.
— Сякаш се върнах в младостта си. Какво ще кажеш, племеннико, не е ли вълшебно? Виж красотата на жестовете, поезията на стъпките…
— Чичо, съжалявам, но Смагарт е мъртва отдавна, а това е човек — измънка Кокорл. — Няма виеща се опашка, нито трептящи криле.
— Не съм сляп! — тросна се Трирл. — Ти гледаш външността, а аз зад нея и видях духа на любимата ми. Трябва да откриеш същността под формата, момче.
— Опитвам се, но ми е трудно. Може би, ако муцуната й не беше толкова плоска или ако не беше безлюспеста като зародиш… — Кокорл млъкна, а старият джорх го изгледа съжалително.
— Какво беше това? — обърна се той към нея.
— Моя импровизация на ритуалните танци, които изпълнявах на родната ми планета в чест на бог Йали — каза момичето объркано — Тази мелодия ме накара да го направя, не знам защо.
— Виждам, че си тъжна и доколкото зависи от мен, бих искал да се върнеш в къщи — каза джорхът. — Мисля, че се отклонихме, заради моите спомени. Кокорл, нареди пръчиците за нашия приятел Хайат!
Кокорл изсипа купчина дълги тънки клечки, костени на вид. Съскайки затвори очи и зарови лапите си в купчината. Пръстите му загребаха едно снопче и започнаха да нареждат някаква фигура. След малко той спря, потрепера и ги погледна.
— Само това ли беше? — попита Хайат. — Толкова кратко?
— Всеки път е различно — Трирл запърха над нишата, за да разгледа творението на Кокорл.
— Прибирай ги, племеннико! — изсъска накрая той и се върна обратно. — Или си бил разсеян и несръчен, или днес Силите на съдбата не са склонни да ни покажат много.