— Искаш да кажеш, че те живеят в пълен мрак, а Върховната жрица направо я ослепяват? — потресен попита Синд.
— Не ме разбираш — намръщи се момичето. — Може да ослепят нас с теб или някой друг, но при Великата Незряща просто премахват нещо, което не й е нужно. Нали ти обясних, че тя не гледа с очите си.
Синд не остана много убеден, но си замълча.
— Никой извън Храма няма право да се докосва до тях, да им говори или да вижда лицата им. Наказанията са сурови — продължи Тарасу.
— Значи те са съвсем отделени от родителите и близките си — прекъсна я пак Синд. — Не могат да имат семейство и деца, така ли?
— Естествено, че не могат! — подскочи момичето от това светотатство и неволно направи защитния знак с допрени до челото ръце и разперени върху очите пръсти. — Десетте Забулени са най-щастливите жени сред смъртните, защото ще прекарат живота си близо до Бога, а ще продължат да му служат и след смъртта си. Тази Която Гледа със Сърцето е годеница на Йали, единствената й грижа е да заслужи благосклонността и вниманието му.
— Може би е приятно да се стараеш да бъдеш харесана от Йали, но ми се струва, че Сарави не е очаквала с удоволствие да стане една от Десетте, както ти си мислиш.
— Та това е голяма чест! Тя много се развълнува, когато разбра, че е избраница. Изгуби съзнание, а после плака от радост.
— От какво е плакала?
— От щастие — каза момичето с недоволна гримаса, като забеляза ироничната му усмивка.
— Продължавай, моля те! — стана сериозен той.
— След Празника на Мъдростта всички послушници се връщаха по домовете си до Деня на Избора, за да могат тези, които ще останат на служба в Храма, да се разделят със семействата си завинаги. Дворецът на баща ми изглеждаше много шумно и суетно място след спокойствието и тишината, с които бяхме свикнали. Непрекъснато идваха и си отиваха гости от други градове, а имаше и от други планети. Иргут също беше там по това време. Всички бяха весели и безгрижни, пиршествата продължаваха по цели нощи. Само аз и Сарави изглеждахме по-тъжни и сериозни от момичетата на нашата възраст. Бяха ни отредени покои в доста отдалечено крило на двореца, близо до Светилището. Участвахме в сутрешните ритуали заедно с Кралската жрица, останалото време бяхме свободни да прекарваме, както намерим за добре. Сарави се приспособяваше по-бързо от мен и лесно се сприятели с младежите в двореца. Майка й очакваше дете, така че нямаше нито желание, нито възможност да се занимава с нас. Баща ми посвещаваше силите си на опитите да направи природения ми брат Зарир достоен да го замести на престола. Зарир не ме харесваше особено, а и аз едва го понасях. Неговата майка също беше починала и баща ми овдовял повторно.
— Жените във вашия дворец не са се радвали на много продължителен живот — не можа да се удържи да не вметне Синд. — Силно се надявам, че ти няма да спазиш тази традиция.
— Не само жените — поправи го Тарасу. — Слугите шушукаха, че освен мен, Сарави и Зарир всички деца на краля и брат му се раждали мъртви, недъгави или умирали малко след раждането си. Говореха, че над рода ни тегне проклятие. Аз и Сарави бяхме оцелели по чудо, а колкото до Зарир — той беше отпуснат, болнав и блед като смъртник. Изглеждаше, че няма да живее дълго, както и стана, но само баща ми не забелязваше това. Сигурно не е искал да го види, а и никой не е посмял да му каже.
— Значи брат ти е умрял?
— Да, това стана след като аз… — тя се поколеба, но продължи. — Имаше един млад благородник Кастар, който ни обръщаше внимание и се държеше любезно с мен, дори повече отколкото бе необходимо. Беше ми приятно, но нямаше никакъв смисъл, защото след Деня на Избора всичко щеше да свърши и аз щях да се посветя напълно на предначертания си живот.
— Кастар те е харесвал, а по думите ти съдя, че и ти него, така ли?
— Дори за миг не съм си позволила да забравя своето положение — въздъхна Тарасу. — Все пак никой не беше толкова мил с мен дотогава и се чувствах свободно и приятно, сякаш го познавах от дете. Придворните дами намираха, че е красив и очарователен, а мъжете му завиждаха за смелостта и безразсъдната дързост, с която вършеше всичко. Нямах опит с хората, но обучението в Храма беше развило у мен освен всичко друго и наблюдателност, така че виждах и някои от лошите му страни. Разбирах, че е доста лекомислен и повърхностен, но в негово присъствие тези мисли избледняваха съвсем.
— Какво мислеше Сарави за това?
— Това беше едно от малкото неща, които скрих от нея. Тя не се досещаше, достатъчно бе заета със себе си. Пръскаше големи суми за дрехи, накити и мазила, което беше глупаво. На приемите се явявахме скромно облечени за кратко време и тя нямаше възможност да блесне с труфилата си. Един ден Кастар беше доста нервен и разсеян и каза, че иска да говори за нещо важно с мен, затова помоли да го приема в покоите си по-късно вечерта. Сърцето ми се късаше, но отказах. Стаите ни със Сарави бяха една до друга и ги делеше тънка стена с врата помежду им. Нямаше как да запазя посещението му в тайна от нея, а и не беше редно да го каня. За да го преведа покрай нощната стража, трябваше да се замеся в нещо, което едва ли някой би одобрил. Тази нощ се мятах дълго, докато заспя, и ме събуди скърцането на врата. Запалих светлината и видях Кастар да примигва заслепен в средата на стаята.