Тарасу млъкна, а Синд съсредоточено разглеждаше ноктите си и се стараеше да изглежда безпристрастен. Трирл потреперваше и издаваше монотонни шипящи звуци. Отегченият Кокорл, за когото човешките проблеми не бяха интересни, бе задрямал, провесил лапи и опашка от нишата, а празната купа се търкаляше на пода.
— Кастар ми предложи да избягам с него далеч оттук — някъде, където не ни познават и няма да ме върнат. Не ми остана време да му отговоря. Докато се борех с чувството си за дълг, в коридора се чу шум и баща ми връхлетя, следван от телохранителите си и стражата. Беше облечен с парадни дрехи и явно идваше направо от пиршество. Успя да запази самообладанието си пред своите подчинени, но презрението в погледа му беше унищожително. Смътно си спомням как стражите поведоха мен и Кастар като престъпници. Треперех от срам и страх, а после и от студ, защото ме затвориха в Тъмничната кула така, както бях, по тънка нощница. Свих се върху ледените камъни на пода и следващите дни и нощи, прекарани в кулата, ми се сливат в едно. От време на време влизаше пазачът, за да донесе храна и вода и да изхвърли мръсното ведро. Не ми каза нито дума и имах чувството, че съм умряла или съм станала невидима. Реших да умра наистина и престанах да ям. Свестих се на легло със завивки в друга, отоплена килия. Една прислужница ми носеше храната и разказваше събитията в двореца. Жреческият съвет скоро щеше да се събере, за да определи наказанието на мен и Кастар. Трябваше да изслушаме присъдата живи и здрави, на това дължах грижите около мен. На Зарир му станало лошо на приема в чест на наместниците на Източните провинции и припаднал. Повиканите лекари не могли да го излекуват. Тялото му било покрито с рани и струпеи, от които непрекъснато изтичала кръв и гной. Направо се стопявал, но бил спокоен и не познавал никого. Въпрос на часове беше кралството да остане без престолонаследник. Когато Зарир умря, цял ден не влезе никой в килията ми, в суматохата ме бяха забравили. На другата сутрин прислужницата дотича с препълнен поднос и донесе последните новини. Баща ми изпаднал в умопомрачение, изпотрошил мебелите и разкъсал пердетата и завивките в стаята си. Наложило се спешно да донесат от Храма Елексир на Божественото спокойствие. Аз знаех този елексир от времето, когато бях в училището. Истинското име, което Призваните използваха помежду си, беше Напитка на Бавната смърт, защото продължителната употреба убива човека постепенно и го прави свой роб. Трябваше да се използва внимателно и се приготвяше само в специални случаи, значи положението му е било много лошо. Другата новина ме засягаше пряко. Жреците щяха да оповестят решението си сутринта след Нощта на двете луни. Лъчите на Зома, по-малката от тях, огряваха вече прозореца на килията, така че скоро щях да узная съдбата си. В пожълтелите свитъци, пазени в Храма, бяха описани подобни случаи, станали много преди да се родя, и вече предполагах какво ме чака. Докато преди време разгръщах плесенясалите страници в тишината на Хранилището, през ум не ми минаваше, че и моето име скоро ще бъде записано там.
— Семейството ти присъства ли на Жреческия съвет? — попита Синд.
— Разбира се, седяха в Кралската ложа, само баща ми ме гледаше, но все едно че виждаше нещо зад гърба ми. Изглеждаше упоен и сигурно продължаваше да взема Елексира. Сарави също беше там, със зачервени и подпухнали очи, а видът й беше по-лош и от моя. Там видях Кастар за пръв път след онази злополучна нощ. Тъй като беше осквернил религиозни обичаи, го съдеше не Кралски съд, а Жреческият съвет. Той, както всеки чужденец, беше подписал при пристигането си декларация за спазване на законите и традициите ни, за нарушаването на която подлежеше на съд и присъда, както всички жители на Хонстел. Ако беше знатен и известен в Империята, може би щеше да се отърве само с принудително напускане на планетата, без право да я посещава в бъдеще. Той обаче беше дребен благородник от неизвестна планета като нашата и просто нямаше късмет. Жреческият съвет реши да бъде принесен в жертва на Йали на Пролетния празник. Въпреки дребните си недостатъци, Кастар се оказа човек с изключително силен дух. Когато чу присъдата си, той в първия момент сякаш се вкамени, но скоро се окопити, дори намери сили да се усмихне на мен и да изпрати въздушна целувка на публиката, изпълнила Тържествената зала на Храма. Това беше последната му дързост, отведоха го и повече не го видях. В случая те интересува Сарави и много искам да те убедя, че грешиш по отношение на нея.