— Дълбоко се съмнявам в това. Трирл вече се размърда, затова побързай.
— Не остана много. Сарави се хвърли на пода в краката на жрeците и каза, че тя е превела Кастар покрай стражата и го е пуснала да мине през вратата, свързваща стаите ни. Никой обаче не беше видял това и думите й бяха пренебрегнати като напразен жест да наклони везните в моя полза. Щяха да ме спуснат жива в Пропастта на даровете, за да може самият Йали, когото бях оскърбила с поведението си, да ме накаже. Много беше страшно да се срещна с Бога във формата, която приемаше при появяването си пред смъртните, за да се наслади на почитта им. Когато изсипвахме кошниците с плодове, зеленчуци и месо за утринните обреди, се разнасяше ужасен рев, но след човешките жертвоприношения той ставаше направо неописуем. Всички лягаха по очи на земята, докато даровете бъдат приети и ревът заглъхне в тунелите, водещи от Пропастта до Подземния дворец. Ако някой беше толкова неблагоразумен да наднича през ръба на бездната, докато Йали не се е оттеглил, и нарушаваше по този начин спокойствието му, биваше убит на място и хвърлен долу. Тази мярка беше почти излишна, защото такива смелчаци не се намираха. Според летописите, след като били спускани няколко пъти живи хора, дълго време се чували гласове подобни на техните. Те викали близките си по име, но никой не се осмелил да провери какво искат духовете им. Когато бащата на бащата на моя баща бил малко момче, една девойка послушница била пусната от Йали да се върне при хората. Намерили я на пътя за Южните градски порти. Дрехите й били мръсни и скъсани, но иначе изглеждала невредима. Разсъдъкът й бил помрачен и не помнела срещата си с Йали, освен това от време на време имала пристъпи на необяснимо желание да напусне дома си и да замине някъде далече, но те постепенно преминали. Спомних си тази хроника, защото внезапно ме обзе желание да живея. Знаех, че съм невинна и имаше надежда да омилостивя Бога-змия. Всъщност, сигурно е станало така, защото ме е пуснал невредима, но аз не си спомням нищо. Осъзнах се в града след няколко дни, точно като онова момиче някога.
— И както виждам, си се постарала да напуснеш Хонстел.
— Едва ли разумът ми е бил разстроен като нейния, по-скоро исках да се махна от укоризнените погледи на всички около мен и затова тръгнах с Барс и Арман. Те може би щяха да се справят без мен, аз бях излишна и само им донесох нещастие.
— Hе си втълпявай, че всичко това се е случило заради теб. Просто сте имали лош късмет, а сега трябва да гледаш напред и да се погрижиш за себе си — каза Синд.
— Ще се опитам — въздъхна тя. — Hо ако продължаваш да мислиш лоши неща за Сарави, то е защото не я познаваш и не си могъл да я видиш тогава — тя се чувстваше виновна и изглеждаше съкрушена от присъдата ми. Помоли жреците да сподели съдбата ми, но й беше отказано.
— Засега ще приема това, но подозренията ми си остават.
— Нито аз ще вдигна оръжие срещу Сарави, нито тя срещу мен. Приятелю Фил, повярвай, че всичко ще се оправи.
— За да отговоря на откровеността ти, без да издам тайни, които не са мои, ще ти кажа само, че истинското ми име не е Фил. Надявам се да доживеем по-добри времена и да ти разкажа повече за мен.
— Каквото и да е истинското ти име, не ме интересува много. Фил е достатъчно добро и съм свикнала вече с него.
— Човешки създания, аз свърших! — обади се гъгниво Трирл, раздвижи се и изпълзя на площадката.
— Какво казват пръчиците?
— И много, и малко. Разгадаването на съдбата не е толкова просто. Всеки има безброй пътища, пътечки и разклонения на Дървото си. Понякога, когато Силите на съдбата са благосклонни или просто разсеяни, както започвам вече да си мисля, е възможно да зърнем части от Дървото, а в редки случаи и цялото. При завръщане в нормалното си състояние забравяме почти всичко от това, което сме видели.
— Тогава цялото гадаене става безсмислено — разочарован каза Синд, който го слушаше с интерес.