— Кастар ли? — отговори Сарави, разбрала въпроса. — Харесвах го още отначало, но както винаги се появяваш ти и безцеремонно ми отнемаш всичко, което искам. Аз го доведох онази нощ, но не заради теб, а заради себе си. Предложих му да избягаме, но този глупак беше толкова заслепен, че ме отхвърли. Можеш ли да си представиш как се чувствах? Сигурно мозъкът ми се е размътил от ярост, за да го пусна в стаята ти и да изпратя съобщение на краля. Тогава не помислих изобщо, че след като те осъдят, положително аз ще стана една от Десетте Забулени.
Тарасу се повдигна на лакът и избърса кръвта от устата си с опакото на дланта. Наблюдателят неизвестно защо още не даваше знак за край на двубоя. При движението й гривната проблесна пред очите му и Синд с учудване забеляза, че интервалите между светлинните импулси бяха намалели. Цветът беше почти равномерен и започваше да се променя в оранжево. Изглеждаше невероятно, но жизнените сили на Тарасу надделяха и тя се отдалечаваше от смъртта. Дори стичащата се кръв започна да намалява. Устните й се размърдаха и този път макар доста глух, гласът й прозвуча разбираемо.
— Защо поиска тогава да те осъдят заедно с мен? — с усилие произнесе тя.
Сарави заговори толкова тихо, че едва я чуваше и Тарасу.
— Не от състрадание, разбира се — изсмя се тя. — Смъртта на идиота Зарир беше напразна. Ако не му бях помогнала, щеше да крета с години, но от тази дрипа никога нямаше да стане свестен владетел. Тогава осъзнах грешката си. Щях да бъда избрана и да прекарам остатъка от живота си, като бродя в мрака на Храма — сляпа и нещастна твар. Предпочитах да умра бързо, макар и в твоята компания, в Подземния дворец на Йали, който можеше да ни пусне, ако имах късмет. Бъди сигурна, че ти нямаше да излезеш с мен. Щях да се погрижа за това.
— Ти ли се погрижи за Зарир? — промълви Тарасу.
— Да — гримасата на Сарави беше ужасна. — После оставаше само любимият ни крал Алатрис, а след смъртта му на престола щеше да застане най-накрая моят баща. Макар че татко едва ли би разчитал на мен, за да му свърша цялата работа. Доколкото го познавам, щеше да се справи и сам.
— Това не може да бъде вярно — Тарасу поклати глава и направи опит да се повдигне на колене.
— Вярно е и ти го знаеш дълбоко в себе си. Всичко се провали, Денят на Избора дойде и добре че имах Иргут под ръка. Убедих го да ме отвлече от проклетия Храм, дано не остане камък върху камък от него! Докато се уверя, че от тази гадна планета ме отделя космическото пространство, треперех непрестанно. Измъкнах се от Хонстел и мислех, че съм се отървала, когато изведнъж се появяваш пак ти, заедно с онези двамата, за да ме връщате обратно! Защо не си остана там, а се домъкна накрай света да ми проваляш живота?
— Мислех, че си тук против волята си и даже съжалявах, че съм се намесила. Сега виждам, че е имало смисъл да дойда — Тарасу направи още едно усилие и се изправи, като залитна. — Как иначе щях да науча всичко това?
На мястото, където беше лежала, тъмни петна показваха къде кръвта й бе попивала в ситния пясък на Арената.
— Ти ще умреш и Иргут ще ме изведе оттук — изсъска Сарави. — Улучих те смъртоносно и вече е време да пукнеш!
Тарасу се наведе, олюля се и вдигна арбалета си от земята. По лицето й бяха избили капки пот от усилията, а в ъгъла на устата й се плъзна кървава струйка. Въпреки всичко стоеше изправена и стискаше оръжието с потреперващи ръце. Гривната й беше озарена в плътно оранжево и наблюдателят обяви продължаване на играта.
— Ход на Черната дама!
— Няма да направиш това, по всички правила трябваше да си мъртва! — Сарави започна да показва признаци на безпокойство.
— Да, но не съм — Тарасу се постара да застане устойчиво и вдигна заредения вече арбалет, като се мъчеше да преодолее треперенето си.
Сарави стоеше отпусната, полузакрита със щита си и готова да парира атаката.
— Защо не умираш, мръсно чудовище? — заекна тя.
Вълната от болка я завари неподготвена и помрачи за миг разсъдъка й. Когато премина, я остави тежка, тромава и непохватна, краката й се бяха вцепенили, а парализата пълзеше и по ръцете. Безпокойството изчезна, но някаква тъпа умора я скова.
„Гривната!“ — мисълта се завъртя лениво в главата й и отстъпи място на панически ужас.
Не се чувстваше тромава, а наистина беше такава, все едно че бе потопена в лепкава кал. Опита се да размаха ръка към наблюдателя, но тя се движеше едва-едва. Другата ръка с щита полека се отпускаше надолу. Забеляза летящата към нея стрела и реши едновременно да отскочи и да вдигне щита, но всичко ставаше бавно като насън. Последното, което видя, преди стрелата да се забие в сърцето й, беше как Тарасу рухна на земята.