Раван седна до масата, а Ишанг се разположи срещу него без покана.
— Можем ли да съобщим на Старейшината Ли, че сме изпълнили всичко, което искахте от нас? — попита той и очите му се стрелнаха към бюфета, откъдето долови лек шум, подобен на въздишка.
— Старейшината Ли? — Раван го погледна особено. — Ами да, справихте се добре общо взето.
Ишанг вече беше сигурен, че има някой скрит в шкафа, но подозираше, че това става със знанието на домакина. Улови го, че и той погледна натам и реши да не повдига въпроса.
— Какво направихте с кристалограмите на Синд Натх?
— Унищожихме ги — Ишанг излъга без да мигне, но му се стори, че човекът отсреща разбра това, защото се усмихна подигравателно.
— Няма значение — каза той съвсем тихо като на себе си.
Ишанг продължи да си седи спокойно, с привидно отсъстващ вид. Раван се изправи и започна да се разхожда из стаята, после рязко спря и се обърна към него.
— Не ви задържам повече, изчакайте само да видите някого с твърде вреден за здравето интерес към събития, които не го засягат. Освен това, обещах да ви покажа нещо.
С тези думи той отвори внезапно вратичката на бюфета и откри свитата на топка Кимори. Тя запримигва, стресната и уплашена.
— Сигурно си се схванала от стоенето в тази неудобна поза, мило дете. Хайде, излез навън! — той протегна ръка да й помогне.
Кимори изпълзя ни жива, ни умряла, отвори няколко пъти уста да каже нещо, но не можа да измисли какво. Ишанг виждаше само гърба на търговеца, обаче усети, че става нещо странно. Лицето на момичето застина, очите й се изцъклиха, вперени в неподвижно стоящия пред нея Раван. Гледаше го като хипнотизирана, изражението й ставаше все по-диво, все едно че виждаше нещо чудовищно и невъобразимо. Тя се разтрепера, а Ишанг се изпълни с ужас, който не беше негов. Знаеше това, защото без да се помръдне виждаше едновременно гърба на търговеца и се взираше в бездънните кладенци на… нямаше думи, с които да го нарече, не беше виждал нищо подобно. Част от него приемаше мислите и усещанията на Кимори, макар и по-слаби, но и така бяха достатъчно неприятни. Момичето изпищя и се втурна право срещу него, инстинктивно усещайки, че сега той е несравнимо по-безопасен от това… нещо. Като го изблъска, тя изскочи в коридора с крясъци. Продължи да вижда през нейните очи вратите на стаите, покрай които минаваше, усети болката от падането й на стълбите и накрая изскочи заедно с нея в празния двор. Раван се обърна към него и го повика с повелителен жест. Ишанг се приближи до прозореца, погледна надолу, където видя Кимори, а чрез нея видя и себе си, гледащ я отгоре. После очите й се завъртяха към…
„Недей!“ — сякаш извика цялото му съзнание, но беше късно.
В следващия миг в главата му нещо избухна. Потоци нажежена лава пълзяха вътре в черепа, запълваха го до краен предел, а мозъкът му се свиваше и изпаряваше при съприкосновението с нея.
— Помощ! — викаше Кимори, стиснала главата си, и се гърчеше пред уплашените погледи на хората, привлечени от писъците й. — Боли, главата ми гори!
Накрая тя затихна, а Ишанг с удивление осъзна, че е жив и невредим. Долу се беше събрала разтревожена тълпа, обградили бяха момичето и се опитваха да го свестят, но той знаеше, че това е излишно. Не можеше да се оцелее от огнения ад, който беше преживял заедно с нея.
— Ще ви изпратя — каза Раван и отвори широко вратата.
Ишанг се повлече безропотно след него към двора. Струпалите се хора вече бяха разбрали, че Кимори е мъртва.
— Горкото момиче — хлипаше съдържателката, — толкова млада! Кой можеше да предположи?
— Какво е станало? — Раван се приближи до нея.
— Една от прислужниците… — тя се обърна и го позна. — Ужасно нещастие, господин Раван! Кимори — момичето от вашия етаж, току-що умря, може би сте чули виковете й. Нещо й стана, държеше се за главата и крещеше, после падна. Вероятно е получила кръвоизлив в мозъка, а преди малко изглеждаше съвсем добре. На времето така почина и моят съпруг.
Тя се разхълца отново, като размазваше сълзите си с голяма кърпа със съмнителна чистота.
— Случва се — каза съчувствено Раван. — По-добре се успокойте, нищо повече не можете да направите. Пазете си здравето.
— А трябваше да работи още две години по договора! Как да предвидиш какво ще стане? — тъжно заклати глава мадам Риана.
— Няма начин — съгласи се Раван и отмина.
Ишанг го последва, като се стараеше да не го поглежда и се раздели с него неописуемо облекчен. Чен се изненада, когато го видя да влиза с вид на призрак, но не го показа. Свикваше вече със странното му поведение напоследък. Ишанг взе торбата с билките, сложи статуйката и чашата при тях, разрови гънките на джоба си, за да се увери, че обицата е там и чак тогава се обърна към него.