— Странности е меко казано!
— Аз и Кокорл го приемаме нормално, само ти проявяваш реакция на непоносимост. В общ интерес е да се отървеш от този комплекс. Ти видя за пръв път джорхи на Ромиа и веднага свикна с тях, а той е човешко същество. Просто му занеси храна и не се безпокой излишно.
— Той не е опасен — вметна Кокорл, който следеше сцената с интерес.
Момичето го погледна накриво, изсумтя и излезе.
— Много категорично се произнесе. Откъде знаеш това? — обърна се Синд към него.
— Когато един джорх направи преценката си за някого, може да му се доверите безусловно. Не успях да му въздействам, признавам си, че опитах предпазливо в границите на разрешения от закона и моралните норми контакт. Долових само общия фон на мисловното му излъчване и гарантирам за думите си, че не ни е враг.
— Съвсем забравих — сепна се Синд. — А опитвал ли си се да влияеш на някого от нас двамата?
— Нали казах вече, че законът и етиката…
— Отговори направо — да или не?
— Е, да — тъжно каза Кокорл — и започвам да се безпокоя, че не съм наред. А може би причината е в нещо, което е на кораба. Азман, вие и дори този, който е изолиран в бокса, сте непроницаеми за мен. Виж, той наистина е неприятен и опасен, но не и за нас.
— Като свършим неотложните неща, ще се занимаем с него.
Тарасу се върна в добро настроение.
— Този път не се опита да прави никакви номера — обяви тя — и се държа съвсем прилично. Обърна ми внимание в смисъл, че изобщо ме забеляза, взе храната и даже ми благодари.
— Видя ли, че не е толкова страшно — каза Синд. — И ние тук свършихме вече. Може да последваме примера на племето, но по цивилизован начин.
— Да приемем замъгляващи разума вещества ли? — очите на Кокорл станаха кръгли от учудване.
— Мисля, че предлага просто да поспим — прозя се Тарасу.
— Точно това исках да кажа — потвърди Синд.
33
— Ето, погледни тези здрави и чудесни деца, които ще бъдат утрешни хораи, гордост за общността Мит!
Старейшината посочи жизнените, но необичайно мълчаливи дечица, които ги гледаха със сериозния изпитателен поглед на възрастни.
— Само че не са сто, колкото трябва да бъдат — Фу се стараеше да не гледа към дъното на помещението, където стоеше синът му, полускрит от едро момиченце с щръкнала коса.
— Три от тях умряха още като бебета, но ги сменихме веднага и те достигнаха останалите в развитието си — обади се Главният надзорник. — През миналите два сезона загубихме още три от различни болести. Те също са сменени и взетите на техните места деца изостават съвсем малко в обучението.
— Това е неизбежно — каза Ли. — Справили сте се добре. Въпреки всичко виждам, че пак липсва едно, както забеляза и Кори.
— Умря преди две денонощия при нещастен случай — обясни надзорникът разтревожен. — Падна от стълбите и се удари лошо. Събрали сме всички, отговарящи на изискванията момченца от Наар на тази възраст, и сега са в съседната зала. Ще изберем под Ваше ръководство най-подходящото за заместник.
— Мисля, че само ще наблюдаваме — каза Старейшината. — Какъв е този шум в двора?
— Родителите им са се събрали зад оградата и както винаги се вълнуват по-шумно от приличното. Да им наредя ли да си отидат? — погледна го наставникът с очакване.
— Оставете ги — махна с ръка старецът. — Имахте ли проблеми при селекцията този път?
— Обичайните двадесетина укрити, от които пет бяха подходящи. Оттатък са при останалите — общо около стотина деца.
— Заведете ни там, Кори трябва да ги види.
Надзорникът погледна с уважение пресните следи от изгаряне върху челото на Фу, който в недалечно бъдеще щеше да стане новият Старейшина.
— Заповядайте оттатък, наставниците са ги приготвили вече — поклони се той и ги поведе по мрачния, неотоплен коридор.
— Няма да се намесваме в подбора, пригответе ни удобно място, откъдето да гледаме — нареди старецът.
Неколцина от възпитателите бързо донесоха масичка, мангал и възглавнички за облягане и ги наредиха върху издигнатия подиум в ъгъла на помещението.
— Прави ли ти нещо впечатление? — попита Ли, като се отпусна на възглавниците и посочи децата.
За разлика от отдавнашните питомци на Дома, те не обръщаха внимание на посетителите. Половината ревяха отчаяно и неудържимо, размазвайки сълзите по лицата си. Голяма част от другите седяха отпуснати и безразлични, изгубили силите си от плач, и само хлипаха тихичко. Едва десетина хлапета играеха, като тичаха, крещяха и се биеха помежду си.
— Приличат ми на диви и уплашени зверчета — смръщи нос Фу. — Учителю, не съм се замислял досега, че децата умират и трябва да се подменят. Откъде са взети тези?