— Кой е този? — попита Синд, който слушаше разсеяно изброяването на потомството на вожда, и посочи неприятния старец.
Закачените по него украшения бяха отблъскващи и му придаваха страшен и зловещ вид. Виждаха се нанизи от зъби и нокти, кичури козина и косми, свързани на развяващи се снопчета, а на колана му висеше мумифициран човешки череп. Носеше шапка с прикрепени дълги и извити рога, намазани наполовина с нещо тъмночервено, за което спокойно можеше да се предположи, че е спечена кръв.
— Това е Шигацу-Наи — джорхът стана неспокоен и говореше с известна неохота. — Пазител на древните обичаи, гадател, магьосник и лечител, а според мен най-често отровител.
— Изглежда ми отвратителен — Тарасу потрепери, като погледна черепа.
— Последната му жена е умряла наскоро — каза Кокорл. — Той ги убива, когато реши, че са му омръзнали или са видели прекалено много от това, което върши. Сега е харесал Първата дъщеря на Ичияси и ще провали преговорите, за да я получи после.
— Това едва ли си разбрал с помощта на лингвотранслатора — вметна Синд. — Чел си мислите му, като че ли.
— Съвсем повърхностно и без намеса, много е далече — извинително вдигна лапи джорхът. — Положението ни го изисква, освен това исках да си опитам силите. Във вашата компания започнах да се чувствам непълноценен.
— Този път си постъпил добре. Имам предчувствие, че той ще ни създаде проблеми. Разбра ли друго?
— Почти всички животни са безвредни и можем да се движим без повечето предпазни мерки — с удоволствие го уведоми Кокорл. — Има отровни влечуги, също така големи и раздразнителни тревопасни, които живеят в северните савани, но не нападат, без да са предизвикани. От тях са рогата на Шигацу.
— Не мисля, че ще ходим там, за да дразним тревопасните — обади се момичето.
— Най-големите и опасни хищници се наричат харости. Понякога нападат селищата им и проява на смелост от страна на ловците е да убият някой и да нанижат зъбите и ноктите му.
— Тогава магьосникът трябва да е доста храбър, отгоре-додолу е покрит с такива нанизи — отбеляза Синд с усмивка.
— Предполагам, че му ги оставят като дар. Ще трябва да си носите скафандрите и оръжията, аз съм естествено защитен и въоръжен. Никакъв звяр от тази планета не ме плаши и се нуждая единствено от подходящо хранене. Това ми напомня, че съм гладен — той се облиза, потривайки лапи.
— Ние също огладняхме от ходене и катерене по скалите — каза момичето. — Ще приготвя нещо набързо.
Нахраниха се в командната зала, докато следяха предаванията от почти невидимата, летяща високо в небето първа сонда и тези от разположената на площада в „столицата“ — голямото селище, наричано от туземците Лагахранг. Тъй като останалите селища от континента бяха по-бедни и жителите им малобройни, те съсредоточиха вниманието си върху „града“. Туземците се бяха заели с ежедневната си работа — ловяха риба в защитения от яростта на океана пристанищен залив, копаеха и поливаха насажденията около Лагахранг, а тежко натоварените с продукти за размяна лодки една по една бавно потегляха по реката. Само вождът и семейството му, няколко първенци, шаманът, старците и невръстните деца останаха в селището, незаети с нищо.
Интерес предизвикваше една групичка, съставена от силни мъже и младежи, между които Кокорл им посочи жениха Ториаи. Предвождаше ги як мъж, нашарен с разноцветни ивици по цялото си тяло, който се казваше Варан. Въоръжени с каменни ножове и копия, лъкове и кожени прашки те напуснаха селището под строй. В лек тръст се отправиха към степта с пасящи по нея стада опитомени гини — дребни роднини на огромните рогати животни от севера. Разделиха се на две части, като Ториаи застана начело на втората, и започнаха помежду си игра на преследване и стрелба, която се превърна в истинско сражение. Воините от селището провеждаха учение и Синд гледаше намръщен как боравят с примитивните оръжия. Владееха ги изумително добре, а убийственото темпо, с което провеждаха битката, показваше голяма издръжливост. В някои по-невъздържани схватки имаше инциденти. Ториаи беше улучен с камък в главата, но това не намали въодушевлението му и победиха отряда на Варан. Последният не прие това много спокойно, но накрая след като се тупаха продължително по раменете и издаваха войнствени викове, победители и победени заедно измиха кръвта по себе си в потока. Строиха се отново и поеха към къщи на бегом, куцащите се стремяха да не изостават много.