— Да — каза тя.
— Знаех си — изпъшка джорхът. — Не е хубаво да ви оставя сами, но ме е страх. Усещам, че там е крайно опасно за мен.
— И за нас е по-лошо от смърт — каза Синд. — Виж какво е останало от бившия Дарайн. Ако не успеем, племето на Ичияси ще се сдобие с още двама пълноправни Кхаримату и вероятно ще ни осигури подслон и храна, докато сме живи.
— Защо все ми се струва, че забравяш някого?
— Веда ли? Изобщо не съм го забравил. Опитвам се да измисля начин да го извадим от летаргията. Така може би ще имаме шанс да се преборим с това, което е в пещерата. Имаш ли предложение как да размърдаме Азман?
— Имам някое и друго, но в общи линии се свеждат до две — отговори Кокорл. — Първото е да му обясним, че трябва да вложи големите си способности, за да помогне на двама души, които няма да се справят без него, а и на един джорх, който пък воден от съвест, привързаност и други подобни глупости, възнамерява да се натика там, където не му е мястото.
— Последните излияния ще ги пропуснем. А ако това не му въздейства?
— В случай, че чувството му за солидарност и дълг е закърняло от неупотреба, има друг начин — не особено честен, но ефикасен. Ще го погъделичкаме там, където самолюбието и стремежите му го гризат — той просъска в ухото на Синд нещо, което видимо го разведри.
— Може да мине — кимна той.
— Хей, аз с вас ли съм? — обади се засегната Тарасу. — Защо си шушукате зад гърба ми?
— Въпреки че не обичаш много Азман, методите ни може да ти се сторят непочтени — обясни й Кокорл. — Мисля обаче, че са приемливи, доколкото постигаме целта си — да го доведем тук на общо разискване по повод съвместните ни действия.
— Ще дойда и аз — решително се изправи момичето.
— Разбира се, но остави нас да говорим — съгласи си Кокорл.
36
Азман лежеше в каютата си със събрани на гърдите ръце. Тарасу остана до вратата по знак на Синд, а те се изправиха тържествено от двете му страни.
— Искаме да говорим с теб, уважаеми Азман — започна авторитетно Синд. — Нуждаем се от твоята помощ.
Реакцията не беше обнадеждаваща, но той продължи:
— Животът ни е застрашен и имаме само тази възможност да се върнем благополучно. Познанията и уменията ти са неоценими за нас.
Ведът се размърда и ги погледна, но не изглеждаше впечатлен и убеден.
— Щом нещо не ви е по силите, защо не се откажете? Изчакайте събитията, вместо да ги предизвиквате, каквито са намеренията ви, струва ми се. Поне на джорха не би трябвало аз да му казвам това — отрони той.
— Ти желаеш да преминеш в слeдващия си цикъл, нали? — бързо се намеси Кокорл. — Е, тук има предизвикателство за теб, с което ние не можем да се справим. Просветлението може би те очаква на тази планета, в една пещера с непонятни и могъщи сили. Там е мисля пътят към духовното ти усъвършенстване. Ключът към седмия цикъл те чака, какво ще кажеш?
— Може би сте прави повече, отколкото си мислите, но защо решихте, че съм готов за това? — обърна се към тях Азман с интерес, примесен с насмешка. — Оказва се, че вие знаете за моите духовни стремежи повече от мен. Не споделям убедеността ви.
Преговорите започнаха да изглеждат безнадеждни.
— А аз знам нещо друго със сигурност — обади се внезапно Тарасу, която досега послушно беше мълчала. — Обръщам се към Тарик.
— Тарик ли? — той се надигна и седна.
— Да. Не познавам учението и целта на ведите, но мисля, че разбирам малкото момче, откъснато от дома си, което знае, че го очаква голямо бъдеще, но това не намалява мъката му.
Мълчанието натежа, Синд и Кокорл стояха изумени.
— Момчето вече е мъж, Тарик отдавна е Азман, но мисля, че дълбоко в себе си копнее да се прибере и да види родния си край след дългата раздяла. Ние също искаме да се върнем у дома, при тези, които ни обичат и тъгуват за нас. Моля те, помогни ни!
— И какво трябва да направя според вас? — глухо попита ведът.
— Просто ела след малко в командната зала да изслушаш намеренията ни и да ги обсъдим — каза тя. — Очакваме те.
— Ще дойда.
Джорхът и Синд излязоха от вцепенението си и се раздвижиха.
— Извинявай, че нахлухме тук и нарушихме спокойствието ти — изломоти Кокорл, който вървеше последен.
— Как го измисли? — нахвърлиха се двамата върху нея, когато вече бяха навън.
— Вие го ласкаехте без капка срам, разчитахте на суетата му и се правехте на по-знаещи от него, а забравихте това, което постоянно втълпявате на мен. Преди да стане вед, той е бил обикновен човек и сега е такъв в същността си. Не би ни оставил да загинем само защото не ни е помогнал.
— Не могат да ти се отрекат дипломатическите заложби — каза Синд с възхищение.