Емилио Салгари
Звездата на афридите
Индия е страната на размириците. Повечето от народите и, английски поданици, които се радват на известна свобода и на голяма антична цивилизация и които въртят богата търговия, са спокойни. Но не може да се каже същото за онези полудиви племена и по-специално за тези, които живеят по огромната Хималайска верига. Те понасят с голяма мъка господството на Англия, а не влизат в открита борба с нея, защото чувствуват слабостта си. Но развяват знамената си и тъпчат с див фанатизъм всичко, което им напомня робството.
От няколко години английското правителство беше из пратило всред най-войнствените племена на Африд един млад поручик от Бомбайския полк. Той бе получил назначение да бди над тези неспокойни планинци, които от известно време недоволствуваха и имаха войнствени намерения.
Поручикът се наричаше Жам Дави. Беше трийсетгодишен. Възлагани му бяха и други мисии, в които се бе показал не само като добър войник, но и като вещ дипломат. Планинците устроиха добър прием на младия офицер. Дори един от най-влиятелните главатари на племето му даде подслон в собствената си къща — най-голямата и най-богато подредената в цялата околност.
Жам Дави прие поканата, при все че беше предупреден да не се доверява много на този главатар, който имаше голямо влияние сред планинците и беше известен с омразата си към англичаните, считайки ги за потисници на цяла Индия.
Като всички английски офицери, виновни за изтребването на индийските тигри, Жам Дави бе страстен ловец. Още от първите дни след пристигането си той започна да кръстосва планините, в които се срещаха тигри, диви кози и антилопи. Придружаваше го един млад планинец, който прояви известна привързаност към него.
Един ден, като преследваше дивеча, Жам Дави се намери случайно пред някаква стара крепост, която не бе виждал дотогава. Изненадан и обзет от любопитство, поручикът спря и се обърна към планинеца, застанал на близко разстояние. Тоя бе видимо смутен, което не убягна от погледа на офицера.
— За какво служи тази крепост? — запита Дави.
— Не знам — отговори планинецът неохотно. — Виждам я тук от много години, но не знам нищо за нея.
— Живее ли някой тук?
— Не вярвам.
— Струва ми се, че виждам пушек зад един от прозорците.
— Може би някой планинец е потърсил убежище. Но да вървим, господине, не трябва да спираме тук, а и дивечът може да избяга.
У Жам Дави остана съмнение от тези уклончиви отговори. Той се доближи до крепостта, за да я разгледа по-добре. Силно любопитство го караше да разбере кой живее вътре, дори бе решил да влезе, но се намери пред една масивна врата, която не можеше да бъде разбита дори с топ.
Опита се да я насили, но видя, че е затворена отвътре и отвън с големи катинари.
Тъкмо се канеше да си тръгва, когато, вдигайки очи към стените, видя белокожа девойка с дълги черни коси. Тя втренчи в него дълбок печален поглед, който силно го смути.
Това продължи няколко секунди. По даден повелителен знак от планинеца девойката веднага изчезна. Силно изненадан, Жам Дави се обърна към своя водач, чието лице в този момент изглеждаше смутено.
— Преди малко ми каза, че крепостта е необитаема. Току-що видях една прекрасна девойка. Ти, който обитаваш тези планини, би трябвало да знаеш коя е тя.
— Нищо не знам, господине — отговори планинецът. — Моля ви, да напуснем това място.
— Ако ми отговориш, ще ти подаря една пушка.
Очите на планинеца светнаха от радост, но след малко промълви:
— Не, невъзможно е… нищо не знам.
— Прибавям и един чифт пищови — настоя поручикът.
— Предпочитам да си запазя живота. Елате, господине, или си отивам.
Жам Дави добре познаваше дебелоглавието на планинците и не настоява повече. Макар и доста сърдит, той последва водача си, твърдо решен обаче да открие тайната на крепостта. Щеше да запита своя домакин, който като главатар на племето сигурно знаеше коя е хубавата девойка.
Докато се отдалечаваха от мястото, поручикът продължаваше да се обръща и да гледа крепостта с надеждата пак да види девойката, но уви. Тя не се показа повече.
Ловът свърши. Възползували се от забавянето на ловците, дивите кози избягаха по планинските чукари, а там беше невъзможно да ги преследват.
Тогава Жам Дави реши да се върне в селото. По пътя се опита още веднъж да научи нещо за девойката от своя водач, но планинецът се задоволяваше да отговаря винаги със сърдит тон:
— Не знам нищо… всичко е напразно … не мога да говоря.
След вечеря Жам Дави се обърна към главатаря на афридите, който му правеше компания, и го запита:
— Коя е девойката, която живее в самотната крепост? Лицето на главатаря стана мрачно. Той хвърли подозрителен поглед към поручика и каза: