— Кой ви показа тази крепост?
— Видях я случайно, когато преследвах диви кози — отговори офицерът.
— И видяхте една девойка?
— Най-хубавата.
— Казаха ли ви нещо за нея? — попита домакинът му със строг глас.
— Никой не пожела да ми каже нищо.
— Не се занимавайте с тази работа.
— Изпратен съм от английското правителство и вие знаете, че трябва да донасям за всичко, което се случва. Вие сте поданици на Негово Величество Краля на Англия, и император на Индия.
Челото на главатаря на афридите се набразди още повече. В очите му проблясна светкавица, но тя угасна почти веднага и по устните му плъзна усмивка.
— Хм, това е работа, която не може да интересува нито вас, нито вашето правителство — каза той. — Девойката е дъщеря на местен вожд, който я затвори в крепостта, за да попречи на любовта й към един младеж от неговото племе. Младежът не притежава нито кон, нито пушка. И престанете да се занимавате с това, моля ви. Аз съм овластен човек, отмъстителен и мога да ви сторя някое зло.
Жам Дави се престори, че е повярвал и промени разговора. Но в себе си беше убеден, че домакинът му лъже.
Минаха няколко дни. Поручикът продължаваше да ловува в планините, но водачът му избягваше да го води към крепостта и под един или друг предлог го държеше винаги далеч от мястото.
Това за сетен път убеди поручика, че някаква заповед кара планинеца да действува така. Някаква тайна забулваше девойката.
Трябва да признаем, че офицерът запази в сърцето си сладкия и печален образ на девойката и изпитваше неудържимо желание да я види отново.
Една вечер той реши да иде сам при крепостта. Дочака планинците да заспят и към полунощ възседна коня си, въоръжи се с пушка и пое пътя към планината.
Знаеше приблизително къде се намира крепостта и не се съмняваше, че ще стигне до нея, още повече че нощта бе великолепна и светла.
Премина няколко гори и най-сетне стигна до крепостта. Изпитваше дълбоко вълнение. Когато вдигна очи към стените, забеляза на площадката на една кула да седи човешка фигура, облечена, в бяла копринена дреха.
Сигурно беше тайнствената девойка, която видя преди десетина дни.
Дави поведе коня си към крепостта и свали шапка за поздрав.
— Не бой се, девойко. Аз съм офицер от английската армия. Готов съм да ви покровителствувам.
Като чу тези думи, произнесени на английски език, който поручикът говореше вече свободно, девойката стана и се наведе над площадката на крепостта.
Тя протегна ръце към смелия офицер, като че искаше да му каже, че го заплашва голяма опасност, и промълви:
— Вие ли сте ловецът, когото видях да минава преди няколко дни?
Гласът й беше сладък, мелодичен, но толкова тъжен, че офицерът се изненада.
— Познавате ли ме? — попита той.
— Да, поручик! — отговори девойката.
— Мога ли да ви бъда полезен с нещо?
Девойката направи знак, който поручикът не разбра, после му посочи гората.
— Сама ли сте? — попита офицерът.
— Сама, но всеки момент може да се появи някой. Ако ви е мил животът, бягайте, господине.
— Един английски офицер няма страх от афридите — отговори Жам Дави. — Още повече, че никой не би посмял да ме пипне.
— Мурдак е страшен.
— Мурдак! — извика поручикът. — Той е моят домакин! Каква чаша ми е дал да изпия този хитрец? Колко съм лековерен. Предупредиха ме, но аз не повярвах. Възможна ли е такава подлост?
— Заминете — добави девойката. — Може да пристигнат всяка минута.
— Кои?
— Тези, които са определени да ме пазят. А след това да ме убият.
— Вас? Да ви убият? Коя сте вие?
— Една Мериах. Бягайте!
И тя направи на поручика нов, по-заповеднически знак и изчезна.
Жам Дави не беше малодушен, но не желаеше да се излага на опасност. Разбрал, че е застрашен, той възседна коня си, нарами пушката и пое пътя за селото, твърдо решен да разгадае тайната.
— Мериах! — повтаряше офицерът. — Какво може да бъде това? Защо задържат тази девойка като вещица или като опасна магьосница? Ще успея да разбуля тайната и не ще позволя да я убият.
Когато стигна жилището на главатаря, той намери Мурдак седнал в градината. Изглежда, Мурдак очакваше завръщането на поручика, въпреки че наближаваше да съмне.
— Откъде идвате? — запита го той, като го гледаше накриво.
— Не ми се спеше — отговори поручикът. — Отидох в гората да се разходя.
— Да, нощта беше хубава — каза Мурдак с иронична усмивка. — Забравих да ви предупредя, че е опасно да ходите сам в планината, където пантерите още не са изчезнали.
— Не се страхувам от дивите зверове — отговори Жам Дави, преструвайки се, че не разбира иронията на главатаря. — Но искам да ви попитам нещо.