Гейдж извъртя очи.
— Извинете ме за това, че искам да защитя всички, заклещени тук в най-отвратителната част на галактиката. Което, между другото, е и целта на изследванията ми.
— Ако бях на твое място, щях да си затварям устата за тези изследвания. Ако мислиш, че баща ти е лош, чакай да видиш какво ще стане, когато пиратите разберат какво можеш да правиш. — Тя го посочи и каза на Касия и капитана: — Запознайте се с Гейдж Сполдинг, изобретателя на Инфиниум. Преди девет години майка му инсценирала смъртта му и оттогава двамата живеят в някаква извратена фантазия за отмъщение.
— Еха — сбърчи нос Касия. — А мислех, че аз имам проблеми.
— Стига толкова за мен — заяви Гейдж. Наведе се напред и се втренчи през прозореца към групата мъже, които си говореха в далечния край на хангара. — Какво иска този Димаркъс от Доран?
— Иска да го убие, за пример на хората си — отговори Солара.
— Предполагам, че ще направи същото и с мен — каза капитанът и добави: — Заради това, че го раних миналата година. — Той сви широките си рамене. — Не мога да кажа, че го обвинявам.
Касия започна да се гърчи на мястото си, явно притеснена за собствената си съдба.
— Мисля, че ще направи нещо много по-лошо, отколкото да ни убие.
— Какво може да е по-лошо? — погледна я сепнато Гейдж.
— Едно пътуване до пазара за роби — отговори Касия. — Вероятно натам отиваме. Пиратите са долни същества, но не са глупави, когато става въпрос за бизнес. Знаят, че мъртви не струваме нищо.
— С изключение на мен — обади се с половинчата усмивка капитанът, разтривайки мястото над своя „Бийтмастър 3000“. — Могат да продадат тялото ми за резервни части.
— Не се шегувай така — бутна го с лакът Касия.
— Кой се шегува?
В гърлото на Солара се събра буца страх, но тя задържа дъха си и започна да брои обратно от десет. Единственият начин да разреши този проблем беше като запази спокойствие. И, за бога, не беше дошла в далечните райони, за да я продадат в робство! Когато свърши с броенето, тя затвори очи и си представи всички инструменти, до които можеше да стигне. Хрумна й една идея и тя докосна джоба си, за да се увери, че рудата все още е там.
— Помниш ли онези камъни, които откраднах от лабораторията ти? — попита тя Гейдж.
— Сякаш мога да забравя.
— Колко са избухливи?
— Много. Защо? — хвърли й кос поглед той.
— Защото мисля, че знам как да се махнем от тук. — Тя завъртя хълбок и докосна с ръце торбичката в джоба си. Това й струваше десетина електрически шока, но Солара успя да извади няколко парченца руда и да им ги подаде. — Пазете ги. Когато дам сигнал, ще ги накараме да избухнат.
— И после какво? — изсмя се Гейдж, след това вдигна пръст и добави: — Ако приемем, че можем да запалим рудата и да не се окажем с пълни с шрапнели гърди.
— След това се връщаме тук и открадваме совалка — отговори тя. — Виж, знам, че не е абсолютно сигурен план, но ако имаш по-добро…
Тя замълча, когато видя Димаркъс да се отделя от групата и да тръгва към тях.
Огромният мъж изглеждаше изключително доволен, усмихвайки се широко, докато приближаваше към совалката с подскачащата походка на богато хлапе в коледна сутрин. Но усмивката му изчезна, когато отвори капака и видя Гейдж. Сбърчил чело, той протегна ръка през седалките и го сграбчи за яката.
— Ти кой си? — каза той. — Къде е Даро Червения?
Притисната между двамата, Солара усети как мускулите на Гейдж се стягат от ужас. Дъхът му пресекна и той изрече с разтреперан глас:
— Даро е мъртъв. Аз съм брат му.
Докато Димаркъс обмисляше тази новина, Солара прокарваше пръсти по колана му, търсейки нещо, което може да използва за ключалката. Откри истинско съкровище. Пръстите й напипаха малък ключодържател. Тя го измъкна и го скри под ръкава си точно навреме, за да избегне ръцете на Димаркъс, който извади ножа си.
— Вече не си — каза той и с едно движение отряза косата на Гейдж. — Ще трябва да се задоволя с теб. — Той захвърли кичура настрана и нареди на четиримата да излязат от совалката. — Събрал съм хората си за среща реванш. — Тупвайки по рамото заместника на Даро, той добави: — Не се тревожи, момче. Ще приключа бързо.
Докато вървяха към въздушния шлюз, Гейдж смушка Солара и прошепна:
— Хайде, направи магията си. За предпочитане преди да умра.
Солара тайно опитваше всички ключове на ключодържателя, докато единият щракна. Тя остави ръцете си в разхлабените белезници, преценявайки риска от това да се върнат в совалката и да се затворят вътре. Сигурно щеше да успее да включи двигателя, но при положение че нямаше кой да отвори вратата от контролния пункт, щяха да се окажат хванати в капана на хангара като бръмбари в буркан. Тъй като не виждаше друга възможност, тя тъкмо щеше да измъкне ръце от белезниците, когато един от хората на Димаркъс извика: