Касия и Гейдж се появиха от двете страни на капитана с вече сложени шлемове.
— Знаете какво да правите — нареди капитанът по комуникационната връзка. — Всички към хангара.
Солара им направи знак да вървят напред, а тя се повдигна на пръсти и започна да се оглежда през дима за Доран. Забеляза го да тича към нея, следван по петите от група мъже. Той я настигна, грабна ръката й и двамата се втурнаха по коридора толкова бързо, че задминаха екипажа. Почти бяха стигнали до хангара, когато Солара погледна през рамо и забеляза, че са с един човек по-малко.
— Капитанът — каза тя, присвивайки очи, за да види по-добре куцукащата му фигура. Той непрекъснато залиташе в стената, удряйки с юмрук гърдите си.
— Нещо не е наред.
Върнаха се назад и забелязаха Димаркъс, придружен от няколко стражи, всичките тичащи към тях от другата страна на коридора. Солара вдигна пистолета си и стреля. Мъжете се наведоха за момент, но след това, като видяха, че не е улучила нито един от тях, продължиха преследването.
— Не казвам, че си лош стрелец — изрече капитанът с горчива усмивка. — Но няма да уцелиш водата, дори и ако паднеш от лодка.
Той взе пистолета от ръката й и стреля няколко пъти, но Солара не погледна мишените му. Очите й се взираха в лицето му, което бе станало восъчно бяло и покрито с пот под стъклото.
— Добре съм — каза той, когато видя, че се е втренчила в него. — Бийтмастърът има нужда от презареждане. Често се случва. Да тръгваме.
Доран и Гейдж хванаха капитана под мишниците, за да му помагат да върви, но не бяха достатъчно бързи. Димаркъс скъсяваше разстоянието помежду им, движейки се тежко напред с вдигнат пистолет, независимо от липсата на кислород, която забавяше стъпките му. Бръмченето във вентилационната система над главите им означаваше, че корабът се пълни със затоплен въздух, което пък им говореше, че скоро Димаркъс и хората му ще се съвземат.
След няколко минути коридорът завиваше наляво и Солара изтича през отворената врата на въздушния шлюз. Озова се в хангара. Спасението изглеждаше толкова близо, но тя се закова намясто, веднага щом прекрачи прага.
Имаше проблем. Някой трябваше да отвори вратата на хангара от контролния пулт, а вътрешната врата на въздушния шлюз трябваше да е затворена, за да може това да се случи.
Беше защитен механизъм — точно както беше казала на охраната на пиратите преди много седмици.
Това означаваше, че един от тях трябваше да се върне вътре и да се изправи пред Димаркъс.
Останалите сигурно също го бяха разбрали. Никой не проговори.
Доран се размърда пръв. Включвайки връзката, той започна да да казва Аз ще го направя, когато трясването на вратата на въздушния шлюз го прекъсна.
Те се обърнаха като един.
Капитанът ги гледаше от другата страна на дебелото стъкло.
Доран сграбчи дръжката на вратата и я разтърси с две ръце, но капитанът вече се бе заключил вътре.
— Тръгвайте — каза капитан Роси. Той вдигна револвера си, заедно с парче руда. — Аз ще отворя вратата и ще изпратя няколко пирати в ада, докато го правя.
Дъхът на Солара секна, когато разбра какво иска да каже.
— Не! — извика Касия, удряйки с юмруци по стъклото. — Ще те чакаме!
Зад стъклото Роси я погледна строго и посочи към вратата на хангара.
— Ще раздвижиш задника си, Каси Роуз. Това е заповед. Искам ви на изхода и готови за излитане, когато натисна копчето.
— Но… — започна тя, задавяйки се от плач.
— Никакво „но“. — Капитанът изчезна в контролния пункт.
Не го виждаха, но чуха последните му думи по комуникационната връзка.
— Да не сте посмели да плачете за мен. Живях два пъти по-дълго от повечето хора и най-после намерих нещо, за което си струва да се умре. Това е благословия. — Гласът му стана тих. — Сега вървете и се грижете един за друг. За мен беше чест да сте мой екипаж.
Следващият звук, който чуха, беше синхронизираното тракване на десетки совалки, освободени от местата им, последвано от бръмченето на хангара, който се отваряше. Налягането се промени, повдигайки Солара във въздуха и понасяйки я към изхода. Тя размаха ръце и крака, неподготвена за липсата на гравитация, докато се хвана за едно кормило и спря.
Совалките се понесоха в космоса, а над тях се рееше „Банши“ с отворена рампа, готов да я приеме вътре. Докато се изстрелваше към изхода, Солара се ослушваше за гласа на капитана, надявайки се повече от всичко той да ги настигне. Но когато от контролния пункт се чу трясък, очите й се напълниха със сълзи и трябваше да задържи дъха си, за да не се пръсне сърцето й.