Русото момче се втренчи в нея, сякаш й беше пораснало трето око.
— Няма да е евтино.
— Мога да ти платя с кредити — отговори тя. — Или с горивни чипове.
— Предпочитаме чипове.
— Колко?
— Най-малко по две хиляди на човек, може би и повече.
— Ще ти дам двойно, ако тръгнем веднага.
Русите вежди се стрелнаха нагоре. Той вдигна показалеца си.
— Чакайте тук. Капитанът трябва да одобри всички пътници.
Преди да успее да го помоли да направи изключение, той се беше обърнал и тичаше по коридора за качване на кораба.
Минаха пет минути. След това десет.
— Пътник Сполдинг да се яви на кораба си — прогърмя интеркомът.
Дланите на Солара започнаха да се потят. Тя ги избърса в панталона си, докато надничаше в тъмния коридор, водещ до „Банши“. Защо капитанът се бавеше толкова?
След няколко секунди разбра причината.
Беше се забавил, защото беше по-стар от смъртта и два пъти по-ужасяващ. Като грубоват герой, излязъл от страниците на древна книга за мореплаватели, капитанът докуцука в залата, като на всяка втора стъпка се чуваше метално тракане, което предполагаше, че единият му крак е титаниева протеза. Очите му също изглеждаха изкуствени, неестествено черни. Те се втренчиха в нея, докато той поглаждаше гъстата си бяла брада. Кожата на съсухреното му, хлътнало лице й напомняше сушена ябълка и въпреки че раменете му изпълваха широкото му палто, той беше приведен и се движеше с помощта на патерица.
Солара не знаеше какъв капитан беше очаквала, но със сигурност не този.
— Капитан Роси? — попита тя, устоявайки на желанието си да отвърне очи. Погледът му гореше като истински рентгенов лъч и тя можеше да се закълне, че той вижда през нея. — Аз съм Лара, а това е прислужникът ми Доран. Искаме да пътуваме до…
— Покрайнините — прекъсна я той с усмивка, която остана само на устните му. — Също и Плажовете на Обсидиан, разбира се. Не трябва да забравяме това.
Солара преглътна една буца страх. Той знаеше. По някакъв начин знаеше, че тя лъже. Единствената й надежда беше, че парите го интересуват повече от истината.
— Да, и както казах на помощника ви, ще платя двойна тарифа, ако тръгнем сега.
Той продължи да я гледа известно време, като все така поглаждаше брадата си.
— Бързаш, така ли?
— Кой не би бързал? — тя се опита да се засмее, но не се получи както трябва. Като чуруликането на птичка, ударила се в прозорец. — Чувала съм, че пясъкът на Плажовете на Обсидиан е най-финият, сякаш вървиш по вода.
Интеркомът повтори „Пътник Сполдинг да се яви на кораба си“ и Солара погледна крадешком към другия край на станцията. Онова, което видя, я накара да изстине. Десетина Пазители на Реда с червени униформи и шлемове сочеха към автомола. Тя обърна рязко глава към капитана и попита:
— Договорихме ли се или не?
Ониксовите му очи не пропуснаха нищо. Той погледна към Пазителите на Реда, после към ръкавиците на ръцете й. Гърдите й се издигаха и спускаха на пресекулки, краката й се напрегнаха, готови за бягство. Ако капитанът кажеше не, тя щеше да поеме риска и да се втурне към най-близкия кораб. Когато очакването бе станало непоносимо, той отговори:
— Десет хиляди чипа.
Обзе я такова облекчение, че щеше да го разцелува, ако имаше време.
— Съгласна съм.
Капитанът направи знак на някого в коридора зад него и момчето с русите расти се приближи.
— Помогни на прислужника на Лара с багажа — каза капитанът. — И побързай. Излитаме след пет минути.
Солара научи, че името на момчето е Кейн и че това, което той най-много обича, е звукът на собствения му глас.
— Това е кухнята — каза той, въвеждайки я в едно малко помещение с трапезария в съседство.
Правоъгълната маса беше закована за пода, а местата за сядане бяха дълги пейки, поставени от двете й страни. Те също бяха заковани. Всичко беше заковано — столове, сандъчета с инструменти, дори и съдовете за боклука. На „Зенит“ мебелите можеха да се местят, но той беше по-голям от повечето многоетажни хотели. „Банши“ предлагаше само четири нива и машинното, което беше също и товарно помещение, заемаше едно от тях.
— Може да закусвате и да обядвате където искате — продължи той, — но всички вечерят заедно в кухнята. — Кейн сложи ръка на рамото й, навеждайки се към нея сякаш бяха стари приятели. — Капитанът е изостанал с няколко века.