Солара погледна гневно ръката му и той я отдръпна.
— Аз съм готвачът, така че не очаквай нещо специално — добави той.
Тя подуши въздуха и усети острата миризма на изсушен лук и кимион. Екипажът вероятно ядеше много чили.
— Няма проблем. Не съм придирчива — отговори тя.
— Знаех си, че има причина да те харесвам — каза той с широка усмивка, която бавно избледня, когато тя не отговори със същото. Той прочисти гърлото си и се обърна, за да продължат обиколката. Едва тогава Солара си позволи да се усмихне. Това, че не се поддаваше на чара му, сигурно го гризеше отвътре.
— Там е складът на екипажа — посочи към една метална врата той. — А банята е ето там, в подножието на стълбите. Нямаме достатъчно вода, така че ти е позволен един душ на седмица, през останалото време се придържай към избърсване с гъба.
Тя кимна с глава. И в груповия дом беше така.
Изкачиха се по стълбите към жилищното ниво, където Доран седеше на пода в дневната и отброяваше десет хиляди горивни чипа. Стаята беше толкова необикновена, че накара Солара да спре стреснато на прага.
— Еха — прошепна тя, без да може да скрие удивлението си.
Вместо белещи се сиви стени, тук имаше стенописи, изобразяващи алпийски пейзаж с тъмни, вечнозелени дървета. В унисон с планинския пейзаж няколко стола бяха поставени около холограма на огън, а на отсрещната страна забеляза полица с книги — истински книги, каквито никой вече не печаташе. На другия край на стаята стоеше маса за игри, подобна на онези в груповия дом, въпреки че тук вероятно не липсваха половината от топките за билярд. До масата забеляза клетка с неподвижно колело за хамстер и легълце от стари парцали. Но съществото, живяло там, го нямаше. Спомни си захарните глидери, споменати на табелата, и реши, че талисманът на кораба е умрял.
Кейн посочи към стенописите.
— Това е Блек Форест — каза той. — Или поне така както капитанът си я спомня от времето, когато е бил момче. — Кейн сви рамене. — Аз не съм израснал на Земята, така че няма как да знам. Както и да е, тук прекарваме по-голямата част от времето си.
— Разбирам защо. Стаята е невероятна.
Доран им изшътка от пода.
— Три хиляди двеста петдесет и седем — каза той и постави още една монета на огромната купчина, която беше направил. Вдигна глава и присви очи към Солара. — Разопаковах нещата ти, но все още не съм намерил договора ни.
— Ще се появи — обеща тя. — Как е главата ти?
Смяната на темата сякаш не му хареса, но промърмори:
— Добре. Тоникът все още действа.
— Не трябва да спиш продължително тази нощ, в случай че имаш сътресение.
При това предупреждение той прокара притеснено ръка по главата си.
— Аз ще те събуждам — каза тя. — През час, на всеки точен час.
— Сигурна ли си?
— Повярвай ми, това е най-малкото, което мога да направя.
Когато тръгваше, за да продължи обиколката, тя чу една монета да траква на металния под, последвана от броенето на Доран:
— Три хиляди двеста и… и…
— Петдесет и осем — помогна му Кейн. — Но защо не…
— Не — прекъсна го Солара, преди да е предложил Доран да използва машината за броене. — Мисля, че бяха двайсет и осем — излъга тя. — Погрижи се да ги преброиш точно. Капитанът няма да е доволен, ако му дадем по-малко.
— Няма да започвам отново, по дяволите — сопна се Доран.
— Моля? — изрече тя. — Мисля, че не те чух добре.
Доран измърмори една дума, която би накарала и компаньонка да се изчерви, последвана от „едно“ — трак — „две“ — трак — „три“…
Пътуването щеше да е забавно.
— Каютите на екипажа са ето там — каза Кейн. — Всички сме по двама, дори и капитанът и първият помощник. — Той направи физиономия на съжаление и отвори последната врата в коридора. — Това е единствената свободна стая, която имаме.
Отначало Солара не видя какъв е проблемът. Мястото беше чисто и светло с ослепително бели стени и двойно легло в ъгъла — истински разкош, ако го сравняваше с тясното й легло в груповия дом.
— Не знам в какви отношения си с прислужника си… — Кейн се почеса по врата и изведнъж прояви голям интерес към обувките си.
— О! — Сега вече разбра. — Не такива, каквито си мислиш. — По-скоро щеше да спи със сбръчкания капитан, отколкото да дели легло с Доран. — Няма проблем. Той може да спи на пода.
Доволен, Кейн тръгна обратно по коридора и се качи по стълбите до мостика на най-горното ниво. Тук беше по-тясно, отколкото долу, и таванът се скосяваше, така че единственото място, където Солара можеше да стои без да се прегърбва, беше средата на стаята. Отляво един висок мъж с кестенява коса и очила на ръба на носа си, се беше навел над метална маса, запоена за стената. Беше около трийсетгодишен и изглеждаше сякаш разглежда звездни карти.