— Дори и ти? — попита той.
Тя тъкмо щеше да му отговори Особено аз, когато забеляза някакво движение в левия вътрешен джоб на палтото на капитана. Неочаквано оттам се подаде миниатюрна кафява главичка, която примига срещу Солара с изпъкналите си черни очи.
Солара посочи с пръст:
— Това в джоба ти… катерица ли е?
Думите й прозвучаха като началото на лоша шега.
— Това е Ейкорн — отговори Рени и погали животинчето с върха на пръста си. При докосването съществото отмести глава. — Тя стои предимно около капитана.
— Защото той й е майка — изрече със смях Кейн, но веднага млъкна, защото капитанът го погледна гневно.
— Ейкорн е захарна мечка — обясни капитанът. — Рени я откраднал от един търговец, когато беше бебенце, и я сложил в джоба ми, без да ми каже. Тя е двуутробно животно, така че…
— Помислила е, че джобът ти е торбата на нейната майка? — Солара притисна ръка до сърцето си. Горкото мъничко създание беше без майка, както и тя самата. — Толкова е тъжно.
Капитан Роси кимна, но не изглеждаше доволен.
— Привързала се беше към мен, преди дори и да разбера, че е там. Направи палтото ми на нищо.
— Със всичко прави така — измърмори под носа си Касия.
— Значи затова е клетката — каза Солара. — Онази в дневната.
— Не че я използва — добави Касия. — И познай кой чисти малките й изненади.
Капитанът хвърли кос поглед към Касия и бръкна в джоба, за да успокои домашния си любимец, сякаш думите я бяха засегнали.
— Знаеш, че не може да стои затворена там съвсем сама. Ейкорн е стадно животно.
— Много е общителна — кимна Рени. — Четохме за това. Всъщност може да умре, ако не получава достатъчно обич.
— Така че докато й намерим едно-две приятелчета, тя ходи из целия кораб — каза капитанът. Понижи гласа си до боботене и попита: — Някой да има проблем с това?
И двамата корабни работници се обърнаха към купичките си и натъпкаха устите си с храна. Известно време всички се храниха мълчаливо, докато Ейкорн не показа отново рунтавата си главичка и Рени й подаде едно бобче. Тя го взе в лапичките си и го подуши с миниатюрното си розово носле, а след това започна да гризе, издавайки доволни цвъртящи звуци.
— Иска ми се да престанеш да й даваш вредна храна — изви надолу устни капитанът.
— Това не е вредна храна — възрази Рени с тон, който показваше, че са водили този спор и друг път. — Бобът е здравословен.
— Не толкова здравословен, колкото насекомите и…
Прекъсна ги алармата и капитанът наведе глава към звука в пълен синхрон с двуутробното животинче в джоба му.
— Приближаваме кораб — промърмори той и посегна към патерицата си. Изправи се с пъшкане и закуцука към стълбите, водещи към пилотската кабина.
— Сигурно не е нищо особено — обърна се към тях Рени.
Но само след минута гласът на капитана прозвуча по интеркома с една-единствена команда: „Закопчайте се“.
Докато екипажът се разпръскваше, Доран започна да се оглежда наоколо.
— С какво да се закопчаем?
— Ела с мен — каза Солара и прехвърли крака над пейката.
Изтича до стаята им и посочи стената, където от двете страни на вратата имаше закрепени ремъци. Кейн й беше показал какво да прави в случай на турбуленция. Трябваше да седнат на пода с опрян на стената гръб и да се закопчаят.
Внезапно силно движение запрати и двамата на пода. Телата им се сблъскаха, но Солара не усети почти нищо. Тя се търкулна от Доран и пропълзя до по-близките ремъци. Той направи същото и се закопчаха.
Солара стегна ремъците и сви колене до гърдите си.
— Не мога да умра сега — прошепна Доран. — Почти не си спомням да съм живял.
— Не говори така. Сигурно е просто облак от отломки.
Но в този момент през нея премина силна енергия — вибрация, сякаш беше притиснала цялото си тяло до някой двигател. Ожесточеното бучене се настани в ставите й. Зъбите й затракаха и устните й изтръпнаха. Всичко това спря толкова внезапно, колкото беше започнало, но въздействието му остана, защото тя разпозна усещането. Беше го изпитвала и по-рано, преди няколко месеца, когато се бе опитала да избяга от Пазителите на Реда. Беше предупредителен изстрел — заплаха, преди да изстрелят истински снаряди. И ако паметта не я лъжеше, „Банши“ щеше да получи само още едно предупреждение.
Сърцето й заби силно и скочи в гърлото й.
Бяха я открили.
— Усети ли това? — попита Доран, зяпнал ръцете си. — Сякаш милиони пчели запълзяха по кожата ми.
Противното жужене премина през нея още веднъж. Солара отвори уста да извика, но не успя. Корабът се обърна рязко встрани и се завъртя наляво, а тя увисна на ремъците. Една изоставена чаша изтрака на тавана и я накара да се почувства благодарна, че мебелите са заковани. Подът затрепери по различен начин, а след това въздухът се раздра от ужасен пронизителен писък, когато корабът се втурна напред със сила, достатъчна да залепи крайниците й на стената.