Той замръзна на място, когато пред очите му преминаха картини на слънчева всекидневна, обзаведена с луксозни кожени дивани и масички от гравирано стъкло. През процепите на блокиращите ултравиолетовите лъчи щори надничаше слънчева светлина и той инстинктивно знаеше, че зад тях се крие зашеметяваща панорама на града. Беше свалил много момичета с тази гледка. Спомни си, че надолу по коридора след спалнята за гости беше неговата спалня с огромно легло, обърнато към стената с екрана, за да може да гледа филми, докато заспива. Но това не беше най-хубавото. Беше наредил да превърнат цялата съседна стая гардероб, така че никога да не му се налага да се чувства ограничен от пространството.
Луксозният апартамент на последния етаж беше вторият му дом, където прекарваше уикендите и ваканциите от пансиона.
Доран се усмихна. Имаше повече пари от господ.
Тогава какво по дяволите правеше тук?
Той забърза да настигне Лара, която се приведе в края на коридора и надникна зад ъгъла като мишка, която търси къде да се скрие.
Не мишка — помисли си той. — Върти се като… Миша Опашка.
Не знаеше откъде идваше фразата, но нещо в това момиче не беше както трябва. Все още не му беше показала договора — вероятно защото нямаше такъв — и два пъти по време на вечерята я беше хванал да го гледа гневно, сякаш й се иска да забие вилицата си в главата му. И защо искаше да стигне до далечните райони? Само два вида хора се озоваваха там — заселници, които не можеха да си позволят да живеят на Земята, и отрепките, които се възползваха от тях.
От кой вид беше Лара?
— Ей — прошепна той, карайки я да подскочи. — Искам отговори.
Тя се завъртя към него и притисна ръка до сърцето си, а след това прошепна ядно:
— Не ме стряскай така!
Дори и на слабата светлина на аварийната лампа той видя как белегът пулсира лудо в основата на шията й, а ръцете й треперят в ръкавиците си. Това му напомни за начина, по който тя хленчеше и дереше с нокти по ремъците преди малко. Въпреки странното й държание в сърцето на Доран потрепна частица състрадание. И той беше изпитал подобна паника на станцията, където тя можеше да го остави, но бе променила решението си.
— Добре. Ще говорим по-късно — каза. — Какво правим?
— Слушаме, за да разберем какво става — тя посочи с палец към стълбите, водещи към мостика.
— Защо? — попита той. — Просто иди и говори с капитана. Бих казал, че десет хиляди горивни чипа ти дават право да знаеш последните новини.
— Все още не — отговори тя. Не и преди да разбера, че е…
Прекъсна я тропот на ботуши, поне два чифта, които слизаха бързо към тях. Доран излезе в главния коридор, за да посрещне екипажа. Лара го сграбчи за ръкава, но той се измъкна от хватката й. Ако тя искаше отговори, нямаше да ги намери, като се крие в сенките.
— Ехо? — извика той.
Стъпките спряха за момент, след което двамата младежи се появиха пред тях. Доран не беше запомнил имената им. Момичето крещеше сякаш това беше основната й работа, а момчето имаше мазна усмивка, която използваше пред всички освен пред момичето. На двамата сякаш им доставяше удоволствие да се обстрелват с ругатни и въпреки това стояха толкова близо един до друг в коридора, че раменете им се докосваха.
Доран не беше съвсем сигурен какво да мисли за тях.
Те примигнаха към него, сякаш бяха забравили, че на борда има пътници. Момчето го обля с онази дразнеща, прелъстителна усмивка и каза:
— Съжалявам за раздрусването. Вече всичко е наред. — Коремът му изкъркори и той го притисна с извинителна физиономия. — В кухнята е истинска бъркотия. Страхувам се, че всички ще трябва да изчакаме до закуска. Ще останем тук до сутринта, така че най-добре да си лягате.
— Къде е това тук? — попита Лара от мястото, където се криеше.
Русото момиче сигурно бе усетило страха й, защото се отпусна малко.
— Стара лунна колония — обясни мило тя. — Изоставена е. Понякога идваме тук, когато ни трябва тихо местенце, за да… ъм…
— Поспим — довърши момчето. — Капитанът е изтощен, а автопилотът е повреден.
— Някой последва ли ни? — огледа се надолу и нагоре по коридора Лара.
Двамата поклатиха глави и русите им расти заподскачаха. Доран се зачуди дали Лара не се страхуваше от пирати. Всъщност не можеше да я вини. Организираната престъпност процъфтяваше в космоса, където Пазителите на Реда не бяха достатъчно, за да могат да я предотвратят. Но повечето престъпници се ръководеха от печалбата и като всички бизнесмени правеха анализ на цената и ползите, преди да нападнат даден кораб.