Усещайки последната си възможност за бягство, Солара се повдигна на пръсти и махна на момичето.
— Госпожице! Насам! — Срещна погледа й и се усмихна. — Аз съм отлична прислужница. Искам само…
Но не постигна нищо. Момичето просто се намръщи и отмести поглед.
Откъм входа прозвуча дълбок мъжки глас:
— Нямам нищо против да я изпусна. Не мога да дишам в тези тесни пространства.
В полезрението й се появи високо момче.
Той беше преметнал през рамо сакото на смокинга си и бе разкопчал горните няколко копчета на ризата. Излъчващ безразличие, младежът вървеше бавно, сякаш „Зенит“ щеше да го чака цяла вечност.
Защото наистина беше така.
Солара никога не го беше виждала без униформата на академията, но не й беше трудно да го познае. Доран Сполдинг, наследник на най-голямата в галактиката корпорация за търговия с гориво, футболна звезда в университета и, поне според нея, досадник от първа класа. През първата година от гимназията тя бе спечелила стипендия за дневно обучение за инженерната програма в неговата частна академия — само часовете, без квартира и храна — и оттогава той правеше всичко възможно да я наказва за това. Особено след като го бе победила и бе взела наградата „Ричард Сполдинг“. Имаше и други неприятности, като например онзи път, когато бе счупила ръката му при лошо приземяване в часовете по пилотиране. Но това беше нещастен случай, а и на него му се бе наложило да не играе футбол само половината от сезона. Тя знаеше, че истинската причина за гнева му е унижението от това, че е загубил учредената от баща му награда от едно момиче без пари и семейство. Сякаш така бе опетнила безценното му име.
Ясно беше, че той също я позна, защото в момента, в който погледите им се срещнаха, той спря и се засмя.
— Миша Опашке — извика той. — Представи си да се срещнем тук.
Инстинктивно Солара опипа подобния на завъртулка белег на шията си, за който Доран някога бе казал, че му прилича на опашката на гризач. Това беше преди четири години, но тя все още не бе успяла да се отърве от прякора.
— Не дойде на завършването — каза той, макар че Солара не разбираше защо го е грижа. — Предполагам, че цялото това безплатно обучение не е означавало много за теб, щом не си направи труда да си вземеш дипломата.
Солара се усмихна леко, успокоена, че не е чул новината. Истинската причина да пропусне завършването беше това, че академията се беше отървала от нея веднага, щом бяха разбрали за присъдата й за углавно престъпление.
— Взех изпитите по-рано — отговори тя, което технически не беше лъжа. — С почти перфектен резултат.
Това изглежда не му хареса. Посочвайки с брадичка гривната за чиракуване на китката й, той попита:
— Продаваш се, за да зърнеш Плажовете на Обсидиан? Не мога да кажа, че те виня. Това е единственият начин някога да ги видиш.
Тя отвори уста да изстреля остроумен отговор, но не успя да изрече нищо. Най-добрите й реплики винаги идваха с час закъснение.
— Не че е твоя работа, но отивам до последната спирка.
— Далечните райони? — дръпна се Доран. — Защо ти е да ходиш там?
— За да работя — отговори му тя. — Получих предложението миналата седмица.
Сред беззаконието на далечните райони механици като Солара не се намираха лесно. Никой нямаше да се интересува от татуировките на кокалчетата й или смазката под ноктите й. Щяха да я почитат като богиня, защото заселниците на най-отдалечените планети ценяха уменията повече от красотата. Там беше мястото й — далеч от претъпканите високи блокове в крайните квартали на Хюстън и цеховете, които плащаха по няколко мижави кредита, и то на хората с достатъчно връзки, за да бъдат наети на първо място. Тя отиваше на запад, в самия край на познатите територии, на една нова тераформация, наречена Вега. В заплащането й се включваха цели четири декара земя само за нея. Солара нямаше търпение да зарови ръце в пръстта, да знае, че я притежава. Свободата, богатството и спокойствието бяха там и я очакваха.
Трябваше й само билет.
— Но нямаш пари за пътуването — отбеляза Доран, говорейки предимно на себе си. — А следващият кораб до далечните райони е след година.
— Два месеца — поправи го тя.
— Не, година. — Той прокара ръката си с идеален маникюр през тъмната си коса, а след това се загледа в отражението си в близкия екран за купуване на билети. — Съкращават полетите, защото няма желаещи да посещават далечните планети. Само престъпниците отиват там. — Оглеждайки я, той добави: — И бездомниците.
Кръвта се изцеди от лицето на Солара.
Една година?