— Толкова малък кораб не би привлякъл вниманието на пиратите — каза й той. — В трюма няма достатъчно товар. Крадците на кораби също не биха го искали. Да се откара тази развалина до най-близката морга ще струва повече в гориво, отколкото ще ти платят за нея. — Той хвърли поглед към младежите. — Не че искам да ви обиждам.
— Прав е — сви рамене момичето. — Тук сме в безопасност. Така че се опитай да починеш малко.
Лара се съгласи, но щом се прибраха в стаята си, тя кимна към вратата и каза на Доран:
— Залости я. Не знам защо капитанът спря тук, но на автопилота му няма нищо.
— Откъде знаеш?
— Просто знам — отговори тя. — Имай ми доверие.
Да й има доверие? Това беше почти смешно — почти. Той пусна резето, след това се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си.
— Като говорим за сляпа вяра, къде е договорът ни?
— Някъде тук — каза тя, развързвайки плитките си. — Ще го потърся утре.
— Не мисля, че ще го намериш. — Доран погледна изпитателно отражението й на мъждивата светлина на лампата над вратата. Лицето й не издаваше нищо, но звукът от рязкото й вдишване беше непогрешим. — Защото нямаме договор, нали?
— Иска ми се да нямаше. Повече, отколкото предполагаш.
— Преди малко си спомних нещо — каза той, почуквайки по главата си с показалеца. — Имам пари. Тонове.
— Поздравления — извъртя очи тя. — Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи заедно.
— Тогава защо ще подписвам договор за служба при теб или при когото и да било?
Обърната с гръб към него, тя разплете всяка една от плитките, докато косата й вече падаше на вълни и се къдреше около талията й. След това се завъртя и застана с лице към него, въздишайки. — Добре. Хвана ме. Предполагам, че няма смисъл да се преструвам повече.
Доран се настани, готов да чуе смешката.
— Примамих те на кораба, защото не мога да се наситя на блестящата ти личност — каза Лара.
Ето, това беше.
— Целуни ме, Доран — извика тя, като падна на матрака с една ръка върху очите си, а другата притисната до гърдите. — Изгарям по теб с пламъка на хиляди пожари.
— Мисля, че има мазило за това — наведе той глава.
— Желание като това не може да бъде укротено с лекарства!
— Радвам се, че намираш това за смешно.
— Слушай — започна тя и се надигна на лакът. — Ние не сме приятели. Ти не ми се доверяваш. Затова не знам защо дойде с мен на това пътуване, нито какви са мотивите ти. Може би има нещо общо със задачата ти на Обсидиан. Може би не. Но в случай че си забравил, аз се опитах да те върна на Земята.
— Не съм забравил. — Това беше единствената дупка в теорията му, че не работи за нея. — Но нещо не е както трябва.
— Никой не е допрял пистолет до главата ти, за да те накара да се качиш. — Тя зави краката си с одеалото и, скрита под него, свали панталоните си, след това ги хвърли на пода заедно с една излишна възглавница. — Така че да забравим за всичко това и да спим.
Той не искаше да остави нещата така, но какво можеше да каже? Лара имаше право. Тя не го беше накарала насила да я последва. Той бе тръгнал по собствено желание и колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че причината е задачата му на Обсидиан.
Някакъв спомен се въртеше в главата му, някакъв смътен спомен за мъжки глас, който го насърчаваше да замине за Плажовете и да се преструва, че е на почивка. Задачата беше тайна и внезапната тежест в стомаха му го накара да си помисли, че не е и напълно законна. Това би обяснило странния начин, по който пътуваше.
Той събра одеалата си и направи платформа от тях върху металния под. Но не студеният метал го накара да се върти цял час. Не искаше да вярва, че би направил нещо подсъдно. Не беше такъв човек, нали?
Доран не знаеше и това го плашеше малко.
Следващата сутрин той се събуди с усещането, че лети, крайниците му бяха безтегловни и не се допираха до пода. Прозявайки се, той примигна на звездната светлина, която струеше през прозорчето, а след това ахна, когато видя пода на повече от метър под себе си. Размаха ръце, изпаднал в паника, и сърцето му заби учестено. Мускулите му се стегнаха, готови за падането.
Но то така и не дойде.
Доран въздъхна успокоен. Изкуствената гравитация вероятно се бе повредила през нощта. На развалина като „Банши“ сигурно се случваше непрекъснато. Този кораб беше смъртоносен капан. Дори нещо толкова елементарно като механизмът за гравитация можеше да е опасно, ако се включеше внезапно. Всеки, който в този момент се бе озовал над твърда повърхност, можеше да си счупи гръбнака, когато гравитацията отново заработи.