Трябваше да събуди Лара.
Той бутна встрани една завеса от реещи се одеала и я видя, увиснала над леглото, дълбоко заспала с леко разтворени устни и тъмни мигли на отпуснатите клепачи. Напрежението, което обикновено стягаше устните и правеше очите й сурови, беше изчезнало, оставяйки след себе си само покой. Той вдигна глава, загледан в нея, поразен от това колко различна изглеждаше сега — почти като ангел с разветите си къдрици, осветени от нежен лъч светлина.
Тя грееше. Беше някак хипнотизиращо.
Доран — все пак бе само човек — не можа да не забележи, че завивките й се бяха отместили, оставяйки я открита. Облечена бе само с впита тениска и памучни къси панталонки, които се бяха смъкнали ниско на ханша й. Краката й бяха светли и гладки, с нежни извивки, които завършваха с деликатни глезени и розови пръсти. Не носеше холограмен лак за нокти, който да привлече погледа му, и въпреки това той не можеше да отдели очите си от тях. Сигурно от дълго време не беше виждал голите, естествени пръсти на момиче, защото почти беше забравил как изглеждат.
Преглътна с усилие.
Не трябваше да я гледа така. Тя беше негов работодател, а не някоя компаньонка, изложена на показ на прозореца на публичен дом. Но въпреки това мина още една минута, преди да протегне ръка и да я потупа по рамото.
Тя се събуди по същия начин както и той — размаха ръце и зарита с крака, преди да разбере, че нямаше сила, която да я тегли към земята. Тя изрече някакво проклятие и добави:
— Механизмът за гравитацията.
Той грабна панталоните й и й ги подаде.
— Тъкмо щях да събудя екипажа.
— Не, остави ги да спят. — Тя започна да се бори с дрехата, опитвайки се да напъха и двата крака вътре без уравновесяващата сила на теглото си. Скоро се носеше с главата надолу. — Аз ще се погрижа.
— Какво ще направиш? — стресна се той.
— Ще го поправя — отговори му тя, докато вдигаше ципа си. — А ти ще ми помогнеш.
— Разбира се — отговори напевно той. — Винаги помагам с важни ремонти преди закуска.
Просто прибави това към изненадите на деня. Кое беше това момиче? Хрумна му, че не знае нищо за нея, като например къде бе ходила на училище или каква програма бе завършила. Нито дори на колко години беше.
— Инженерство ли учиш? — попита той.
— Нещо такова. — Тя посочи към една каса, прикрепена за пода, неща, които беше донесла от станцията. — Бръкни там и ми подай инструментите. След това ела с мен при двигателите.
Заплуваха по коридора като пияни риби, изтласквайки се с босите си крака от стените. Доран подпита едно-две неща и научи, че и тя е на осемнайсет като него. Беше завършила скоро и пътуваше към далечните райони за обучение, макар и да не уточни какво.
Лъжеше, разбира се.
Нито едно осемнайсетгодишно момиче не пътуваше до покрайнините без придружител, не и за обучение. Но той не си направи труда да настоява за истината. Ако искаше да рискува живота си в ничията земя, това си беше нейна работа.
Стигнаха до най-долното ниво на кораба и запалиха лампите, което не им помогна много да се ориентират. Половината от помещението беше багажно отделение с огромни каси, заковани за пода, а три плъзгащи се врати разделяха външната половина.
— Ако това е машинното, къде е двигателят? — попита той.
— Има повече от един — каза му Лара. — Отделени са, така че ако избухне пожар, да не изпържи цялата система. — Тя посочи към първата метална врата: — Чуваш ли бръмченето?
Той кимна.
— Това е аварийният двигател. Той осигурява кислород и топлина — неща, без които не можем да съществуваме. Обикновено има и резервен генератор. Ако свършим горивото, можем да въртим на ръка и да осигурим достатъчно кислород, за да дишаме, докато някой отговори на сигнала ни за помощ.
Доран не го каза на глас, но само глупаците откликваха на сигнали за помощ. Това беше добър начин да те оберат, продадат или убият. Може би всичките три. Беше чувал за пирати, които изпращат сигнал за помощ, а след това седят и чакат жертвите сами да дойдат при тях. Умните пътници внимаваха и си гледаха своята работа.
— Това е главният двигател — посочи към средната врата Лара. — Изключен е, иначе щяха да са ни нужни тапи за уши.
След това посочи към последната врата:
— Това е стаята, която ни трябва — вторичните системи, навигация, електричество. Всички луксозни приспособления на кораба.
— Луксозни приспособления? — попита той. — По-скоро подръчни материали.
— Е, като се замисля, може би трябваше да избера друг кораб — погледна тя намръщено към една люспа ръжда, която премина край нея.