Отблъсна се от стълбите и прелетя през стаята, а Доран я последва. Трябваше да направят няколко маневри, но накрая стигнаха до последната врата и я отвориха, плъзвайки я в стената.
Посрещна ги топъл въздух, който миришеше на масло и прах. Това го накара да кихне и го отпрати няколко сантиметра назад. Когато се хвана за вратата, той огледа многобройните машини, закрепени върху стените. Бяха различни по форма и големина, но всяка от тях беше покрита с пластове старо масло, а тръбите им бяха станали матови и лепкави от старост.
Вътрешността на кораба беше като корпуса му — използвана усилено и оставена без грижи.
— Поне не се разхвърчаха молци — отбеляза Лара. Тя тръгна из стаята, залавяйки се за каквото може, докато накрая спря пред един квадратен уред, който приличаше на климатична конзола.
Тясното пространство затрудняваше дишането на Доран, затова той остана на мястото си.
— Ще чакам тук, докато ти потрябвам.
Лара кимна с глава, свали гравитационния механизъм от стената и започна да рови из кабелите му. Не й отне много време, за да открие проблема.
— Трябва да се сменят съединителите.
— Лесно ли ще стане?
— Най-много пет минути — отговори тя. — Но ще го оставя изключен, докато се събудят всички от екипажа. Не искам да се строполят на пода. Не е най-добрият начин да им кажа добро утро.
Доран се засмя. Чувството му се стори непознато и той се зачуди колко време е минало, откакто нещо му се е сторило смешно.
— Подай ми най-малкия ключ — каза тя. След като й даде инструмента, тя го сложи между зъбите си и се зарови в гравитационния уред. Но кичури коса непрекъснато падаха на лицето й и се заплитаха в жиците. Тя изръмжа и изрече през ключа: — Помогни ми, ако обичаш.
Доран не искаше да влиза, но преглътна страха си и отиде зад Лара, за да прибере изплъзналите се къдрици. Той приглади косата й назад и я събра на конска опашка, след което потърка краищата между палеца и показалеца си. Косата й беше дяволски мека, като гладко кадифе. Лара потрепна, когато палецът му случайно докосна шията й и той забеляза как кожата й настръхва.
— Гъделичкаш ме — изплю ключа тя.
— Извинявай.
Доран се опита да навие косата й на кок, но кичурите бяха прекалено хлъзгави, за да се задържат. Той смътно си спомни, че е правил това и друг път — прокарвал е пръстите си през косата на момиче — и му бе харесвало. Но никога не бе докосвал толкова копринено мека коса. Вероятно защото приятелката му бе повредила косата си, боядисвайки я в толкова много отенъци на розовото.
Той примигна и видя лицето на момичето — толкова замайващо красиво, че едва минаваше за нормално. Завеса от лъскави кичури с цвета на дъвка падаха почти до извивката на безупречните й гърди, а останалото от нея също беше доста впечатляващо. Спомни си също, че тя умееше да прави пътуването в асансьорите доста забавно, което не беше лесна задача за човек с клаустрофобия като него.
— Мисля, че имам приятелка — ухили се той. — Тя е с розова коса.
— Да, срещала съм я — изсмя се Лара. — Розова коса и черна душа. Наистина знаеш как да ги избираш.
— Много смешно! — тросна се той. — Особено когато идва от престъпник.
В момента, в който изрече тези думи, се случиха няколко неща едновременно.
Лара се обърна рязко и застана с лице към него, издърпвайки косата си от ръцете му.
Очите и на двамата се разшириха и те се втренчиха един в друг.
И Доран си спомни всичко.
Сякаш беше смъкнал завеса от лицето си и, вече свободен, той видя съвсем ясно миналото си. Той беше Доран Майкъл Сполдинг от Хюстън, Тексас — истинския Хюстън, а не тераформирания в Сектор Две. Някога имаше брат близнак, с когото споделяха всичко. Но това момче беше загинало в кълбо от пламъци и Доран все още сънуваше кошмари след онзи случай. Родителите му бяха Ричард Сполдинг и Елизабет Крес-Сполдинг, горди държатели на рекорда за най-неприятен развод на света. Баща му притежаваше „Сполдинг Фюъл“, а майка му бе заминала, когато бе решила, че второто й по предпочитание дете не си струва да се отглежда. Доран все още я мразеше за това, но не толкова, колкото тъгуваше за нея. Спомни си, че от шоколад се изприщва, а любимата му храна е пържен зелен боб.
И най-важното — не беше ничий прислужник.
Сграбчи стената и се отблъсна назад, далече от Солара — истинското й име — докато се озова извън миниатюрната стаичка. Разстоянието беше по-скоро за нейна защита, отколкото негова. Обзе го бушуващ гняв и нямаше достатъчно ужасна дума, която да опише онова, което искаше да направи с нея.
— Доран — прошепна тя. — Изслушай ме.