— Не ми казвай какво да правя. — Преди тя да успее да се приближи до него, той тръшна вратата, оставяйки я затворена вътре. — Никога вече.
Тя започна да удря с длани по вратата. Дращенето на метала пронизваше ушите му.
— Нямах избор — извика Солара достатъчно силно, за да я чуе и от другата страна. — Щеше да ме оставиш сама по средата на пътя!
— Какво ми направи? — поиска да знае той. — Удари ме по главата? Сложи нещо упойващо в храната ми?
Тя изчака няколко секунди, преди да признае:
— Беше ръчен уред за зашеметяване.
Невро инхибитори. Това обясняваше доста неща.
Той поклати глава с отвращение, като си спомни как му бе подала ръка след скарването им на „Зенит“. Той всъщност се бе почувствал прекалено виновен, за да я поеме, и ето го сега. Беше го облякла в работни дрехи и беше заграбила кредитната му сметка. Първоначалните му интуиция беше вярна. Веднъж престъпник, винаги престъпник.
— Отвличането е твърде долно — изкрещя той. — Дори и за теб.
Тя удари два пъти по вратата.
— Нямах избор!
— Спести си обясненията. — Той се огледа наоколо за някакъв начин да залости вратата. — Знам кой съм и скоро и капитанът ще научи.
— Чакай, недей!
Само ако успееше да намери някой железен лост и да го пъхне през дръжката на вратата…
— Доран, чуй ме — извика тя. — Не трябва да казваш на екипажа кой си.
Той грабна едно корабно въже, което прехвърчаше край него, и завърза дръжката на вратата за куката, забита наблизо в стената. Не беше толкова здраво, колкото му се искаше, но щеше да издържи достатъчно дълго, за да успее да уведоми капитана.
— Спомняш ли си бръмченето снощи? — продължи тя. — Това не беше двигателят. Беше предупредителен изстрел от Пазителите на Реда. Този екипаж бяга от закона. — Когато той се обърна и се приготви да се насочи нагоре по стълбите, тя продължи: — Те са от хората, които може да те задържат и да поискат откуп.
Предупреждението й го накара да спре на място.
Протегна ръка, за да се задържи до вратата, а в следващия момент вече не беше в машинното отделение на кораба. За част от секундата беше заключен в тъмен килер. Въздухът миришеше на застояло и метал, нещо като мухъл и кръв, и не беше достатъчно в малкото пространство. Той се задъхваше от недостига на кислород и острия дим, а ехото от писъците на брат му изпълни главата му.
Изскърца със зъби и си каза, че това не се случва в действителност.
Този килер вече не съществуваше. Изгорял бе до основи.
Отвори очи и се закотви твърдо в реалността. Беше в безопасност.
— Казваш го, само за да спасиш себе си — извика той. Не можеше да спре треперенето на гласа си.
— Мога да го докажа. — Сигурно беше притиснала устни до вратата, защото звучеше сякаш е достатъчно близо, за да го зашемети отново. — Свалили са тракера на кораба. Ако не ми вярваш, отиди на мостика и провери. Мястото му ще е празно.
Доран потърка чело и обмисли възможностите, които имаше. Знаеше, че престъпниците свалят тракерите си, но това не означаваше, че Солара казва истината. Трябваше да провери, и то сам. Тръгна нагоре по коридори и стълби, потрепвайки всеки път, когато се блъснеше в стената. Не беше добра идея да събужда екипажа, поне не и докато не разбереше дали може да им има доверие. Когато стигна до най-горното ниво, той бързо плъзна назад вратата на пилотската кабина и закри лицето си от светлината на звездите, която струеше през предния прозорец.
Когато очите му привикнаха с блясъка им, той огледа контролното табло, докато не откри една червена точка със съкращението АТССЛ, изписано над нея — Автотракинг система на Соларната Лига. Издърпа се по-близо и сложи пръст в кръглата вдлъбнатина, където беше мястото на тракера. Там нямаше нищо, точно както бе казала Солара.
— По дяволите — прошепна той.
Естествено, че тя ще ги качи на кораб, пълен с бегълци.
Колкото и да не му харесваше, Солара беше права. Да разкрие самоличността си пред екипаж като този, беше точно толкова умно, колкото и да сложи ръката си в мелачка за руда. Точно като другите и те ще чуят името Сполдинг и ще видят лесен начин за изкарване на кредити. Баща му го обичаше достатъчно, за да плати откупа, но Доран не искаше нито един от двамата отново да преживее този ад.
Никога вече.
Ще трябва по някакъв начин да съобщи на баща си, че е добре, а след това да кротува до следващата станция. Баща му ще изпрати частна совалка, може дори да я пилотира той самият, за да се увери, че всичко е наред. Така беше направил предишната година — беше излязъл направо от събрание на акционерите, за да го прибере по време на пролетната ваканция заради мутиралата грипна епидемия. Всеки друг щеше да изпрати някой помощник. Но не и Ричард Сполдинг. Може и да беше безмилостен, когато ставаше въпрос за бизнес, да съкрати хиляди работни места, без да му мигне окото, но вярваше, че синът му е на първо място. И за разлика от много хора в неговото положение го доказваше с действията си.