Доран й хвърли предупредителен поглед. Той не готвеше за никого. Дори и за себе си.
— Ще почисти и кухнята — добави тя, тупвайки го по рамото. — Нашият Доран не е механик, но със сигурност работи здраво. Нямам търпение да ви покажа от какво тесто е замесен.
СЕДМА ГЛАВА
— Можеш да свалиш ръкавиците. — Подпирайки се на патерицата си, капитан Роси седна на пилотския стол. Металните пружини изскърцаха под тежестта му и той повтори звука, докато потриваше коляното си. — Не можеш да заблудиш никого.
Той остави патерицата на пода между столовете им, навеждайки се достатъчно близо, така че Солара чу металното биене на изкуственото му сърце — сигурно „Бийтмастър 3000“, ако съдеше по звука. Това глухо тупкане го издаваше. Тази технология беше изместена преди десетилетия от създадените в лаборатории донорни органи, което означаваше, че капитанът е поне стогодишен. Изглежда, имаше много подобни операции. Солара се зачуди колко дълго човек можеше да сменя повредените си органи с машини, преди да загуби това, което го правеше личност.
— Хващам се на бас, че се чувстваше по-добре, докато гравитационното устройство беше повредено. По-малко натоварване на ставите — посочи тя към коляното му, което също имаше нужда от подмяна.
— Не сменяй темата — отговори той, включвайки главния двигател. Корабът оживя с леко бръмчене, което заглуши шума от неговия „Бийтмастър“. — Знам, че си маркирана. Какво си направила?
Солара сведе поглед към скута си и погали с палец меката кожа на ръкавицата си. Дали целият екипаж знаеше? Говореха ли за нея, тревожеха ли се, че може да ги нападне, докато спят? Ако беше така, значи и те сигурно бяха залостили вратите си предишната вечер.
— Не съм наранила никого — отговори тя.
— Знам това. — Тонът му беше рязък, сякаш го беше обидила. — „Банши“ не е нищо особено наглед, но тук полагам глава нощем. Ако мислех, че си някаква заплаха, нямаше да те кача на борда.
— Благодаря ти. Корабът е чудесен.
Капитанът се изсмя с хриптене. Гръдният му кош се разтресе и Ейкорн размаха дългата си рунтава опашка от джоба му.
— Значи си измамница и лъжкиня. — Той махна с ръка към нея. — Дай да видя.
Усмивката му даде на Солара смелост да свали ръкавиците си. Протегна и двете си ръце и Роси се вгледа с присвити очи в печатните букви, изписани върху кожата й. Вдигна вежда, оценявайки видяното, и подсвирна.
— Кражба в големи размери — каза той. — И конспирация. Не очаквах това.
— Звучи по-зле, отколкото е в действителност.
— Ъхъ. Чувал съм това и преди.
— Аз не съм крадла.
Сложи ръцете си обратно в ръкавиците, но не можа да спре гласа на Доран, който отекваше в главата й. Ти си истинско съкровище, нали? Колко от кредитите ми открадна на оная станция?
Само защото Доран имаше излишни пари, не значеше, че това й дава право да ги вземе. Лицето й пламна, когато си представи кашоните с покупки, които бяха долу в стаята й. Нямаше нищо лошо да използва парите му за пътуването — беше обещал това в договора им, — но беше прекалила с дрехите и инструментите… и вечерната рокля.
Тя наистина беше крадла.
— Не казах, че си — отговори капитанът. — Надписите на кокалчетата не означават много. — Той освободи „Банши“ от мястото на скачването и с леко поклащане корабът напусна лунната колония. След това я погледна и продължи: — Видя Рени. Той е в състояние да открадне оръжието от колана на Пазител на Реда, но никога няма да бъде белязан като крадец. Прекалено добър е, за да го хванат.
— Това е друго — отговори тя. — Той не иска да краде.
— Не пречи хапчетата ми да изчезват — вдигна рамене капитанът.
— Това, което аз направих, беше съзнателно. — Тя преплете пръстите си. — Така да се каже.
— Нека позная — дяволът те накара да го направиш — каза той и брадата му потрепна, когато се усмихна.
Дяволът. Колко подходящо описание за Джейс. Монахините винаги учеха, че дяволът е прелъстител, че използва хитри полуистини и предава всеки, който е достатъчно глупав да го допусне в сърцето си.
— Да — потвърди тя. — Много точно го каза.
— Баща ти?
— Не. Не помня баща си. — Като повечето деца в груповия дом тя беше приета от църквата, защото нито родителите й, нито държавата можеха да си позволят да се грижат за нея. Това, че я бяха изоставили, й тежеше, но поне майка й и баща й не я бяха хвърлили на вълците, както бе направил Джейс. — Беше мой приятел — каза тя и се изчерви. — Или поне в началото.
Капитанът изсумтя в знак на разбиране.
— А, да. Любовта — тя е велика и ни кара да вършим различни неща. От нея всички оглупяват.