В гърдите на Солара се появи позната болка, но тя я потисна. Мразеше това, че Джейс все още можеше да я наранява, дори и от другия край на галактиката. Мразеше още повече това, че тя му беше дала тази власт — беше пуснала сърцето си право в чакащите му ръце в замяна на няколко потни прегръдки и малко сладки думи.
— Никога няма да се повтори — изрече твърдо тя. — Вече съм по-умна. — Не знаеше дали се опитва да убеди повече себе си или капитана, затова попита: — Може ли да говорим за нещо друго?
— Още един въпрос и след това изобщо няма нужда да говорим.
— Добре.
Той обърна кораба и увеличи скоростта. „Банши“ изпищя, понасяйки ги към тъмнината, далече от най-близкото слънце. Светлината избледня и само след няколко мига бяха заобиколени от завеса от мрак. От гледката я побиха тръпки. Ако нещо можеше да я накара да се почувства дори и по-незначителна, то беше празнотата на откритото космическо пространство.
След като програмира навигационния курс, капитанът остави контролните уреди и отново седна срещу нея.
— Какво всъщност търсиш в покрайнините? — попита той.
Солара пое въздух и се приготви да му даде най-лесния отговор — работа. Но нещо в изражението му я свари неподготвена. Дълбоко в абаносовите му очи светеше някаква нежност, сякаш наистина го беше грижа. Тя не знаеше дали това е вярно, но откри, че има желание да сподели истината с него. А истината беше нещо много повече от обикновената нужда от работа.
Беше й омръзнало да е робиня на благотворителността.
Когато фермерите даряваха соя на груповия дом, тя я ядеше. Ако обувките й отесняваха, се справяше някак, докато някой не изхвърлеше по-големи. Когато таблетът й се развалеше, тя делеше друг с някой от останалите сираци. Нищо не й принадлежеше, дори и скъсан чорап. И бельото й беше принадлежало на друг.
Искаше нещо да е само нейно.
Повече от всичко жадуваше за това да има цел — да е от значение и да се чувства необходима. В далечните райони заселниците не се интересуваха от свежа кожа или лъскава розова коса. Истинската красота за тези райони бяха практическите умения и там, по изключение, тя щеше да е поразително красива.
Най-после Солара отговори на капитана.
— Нов живот. Това търся.
Той издаде неопределен звук и тя не можа да не забележи, че върху лицето му вече няма усмивка.
— И мислиш, че ще го намериш там?
— Да. Защо не?
— Някога била ли си на далечните планети?
— Не, но съм чувала историите.
— Това е мръсно и трудно съществуване — предупреди я той.
— Знам това. И го искам.
Той наклони глава сякаш искаше да каже „Твоя работа.“
— Добре тогава. Предполагам, че ще е добре да се погрижим за закуската си. — Обръщайки се към навигационния екран, капитанът добави: — Трябва само да включа автопилота.
Солара се наведе и надникна над рамото му.
— Значи не е повреден?
— Кой не е повреден?
— Автопилотът — отговори тя, изпитвайки го. — Не кацнахме ли заради това снощи?
Капитанът я погледна раздразнено и този поглед й каза да не играе игри.
— Знаеш, че не е.
— Да. Усетих удара — призна тя. Прехапа устна и се опита да измисли начин да получи още информация, без да разкрива, че е и крадец, и похитител. — Кого преследваха?
Погледът му отново омекна и той я потупа по коляното.
— Не търсеха теб.
Солара въздъхна с облекчение. Това беше всичко, което искаше да знае. Двамата станаха и излязоха от пилотската кабина, след което незабавно се дръпнаха назад, ужасени от вонята, която ги посрещна от другата страна.
— Хиляди дяволи — изсъска тя, размахвайки ръка, за да разсее дима. — Само едно нещо вони така.
— Изгорена овесена каша — никога няма да се отървем от миризмата.
Прав беше. Миризмата на изгорена каша имаше магически свойства и се прилепваше към стени и повърхности като стогодишно проклятие, докато зловонието ставаше толкова познато, че човек преставаше да го забелязва. Като се замислеше, може би не трябваше да предлага услугите на Доран за приготвянето на закуската.
Когато Солара и капитанът стигнаха в кухнята, целият екипаж се бе събрал на масата, като Касия и Кейн седяха от едната страна, а Доран и Рени — от другата. Всеки от тях бе свел глава над безупречно приготвена гореща каша, пухкава и поръсена с канела. Това не обясняваше отвратителната миризма… докато Солара не погледна към своето място и купата със супа, която я очакваше там. Изглежда, Доран бе успял едновременно и да изгори, и да удави във вода закуската й.