— Сигурно е било хубаво — изрече замислено Солара, докато ги наблюдаваше как излизат. Можеше да разпознае кога някой подвива опашка от срам. — Или ужасно лошо.
Рени се засмя.
— Не бях сред зрителите…
— Нито пък аз — прекъсна го капитанът. — Благодаря на Създателя.
— … но предполагам, че е било и двете.
Солара откри, че се усмихва. Наблизо имаше истински фестивал с храна и напитки, и игри. Тя претегли риска от това да се появи на обществено място срещу насладата от слънцето и ароматните плодове. Накрая слънцето и плодовете спечелиха борбата.
— Звучи забавно. Ще дойда.
Доран я бутна с лакът.
— И Доран също — добави тя. Колкото и да се страхуваше да прекара деня с него, не беше добра идея да го оставя сам. Можеше да намери начин да използва комуникационната система на кораба и да се свърже с Пазителите на Реда.
— Не е механик, а готвенето му може да ни убие, но дори и той може да пренесе няколко каси сироп.
Четири часа и две слънчеви системи по-късно Солара и Доран стояха в трюма на най-долното ниво и извиваха шии, за да поемат с поглед планината от каси с надпис ФЕСТ НА ПЕСИРУС.
— Няколко каси? — отбеляза Доран. — Колко вино може да изпие една колония?
Солара трябваше да се съгласи. Ако се съдеше по количеството сироп, което трябваше да доставят, фестивалът сигурно беше по-популярен отколкото бе очаквала. В такъв случай може би не беше разумно да напуска кораба. Прехапа устни и надникна през отворената врата на трюма към хълмистия пейзаж отвън.
Гледката беше почти прекалено красива, за да вярва на очите си.
Чиста жълта слънчева светлина струеше над поля от окосена синьозелена трева, обсипана с лилави диви цветя. Тераформираните цветове не бяха съвсем както трябва, сякаш някой беше прекалил с яркостта и наситеността на телевизионен екран. Но след месец пътуване в космоса тялото й жадуваше за прохладен бриз и топли слънчеви лъчи повече, отколкото жадуваше за следващата глътка въздух. Усети, че се навежда към рампата.
Със сигурност щеше да отиде.
— Задачата е лесна — каза Кейн, посочвайки към един палет на колела, паркиран отвън. — Просто подреждаме всичко отгоре, след това го завързваме и използваме помощната совалка, за да го превозим до мястото на панаира.
— Лесно — повтори намръщено Доран. Но не се оплака. Грабна първата касетка и излезе навън, след това се върна на бегом за друга.
Явно и той нямаше търпение за чистия въздух.
Кейн свали ризата си и я хвърли върху близкия парапет, точно когато пристигна Касия. Тя прехапа долната си устна и се втренчи в русите косми по гърдите му, но веднага се спря. След това извъртя очи и се сопна:
— Престани да се перчиш пред гостите и си облечи дрехите.
— Какво? — попита Кейн, разпервайки ръце. — Прането е чак утре, а това е последната ми чиста риза. — Той й хвърли хитра усмивка и започна да свива и разпуска мускулите на гърдите си в потрепващ малък танц. — Мислиш, че имам нещо, с което да се перча?
Касия изпъшка, обърна се и грабна един сандък със сироп. Солара тръгна да помага, но Касия поклати глава.
— Капитанът ще ме одере жива, ако те оставя да ми вършиш работата. Защо не почакаш отвън? Там е по-приятно, отколкото тук вътре.
Солара нямаше нужда от убеждаване.
Тя забърза надолу по рампата, докато обувките й стъпиха на тревата. След това не можа да се въздържи да не подскочи няколко пъти намясто, само за да усети глухия кънтеж на пръстта под краката си. Никога не си бе представяла, че ще й липсва нещо толкова обикновено като да стои на земята. Нищо не можеше да се сравни с това усещане. Дори и изкуствено създадените морави на „Зенит“.
Замаяна, тя вдигна лице към слънцето и си пое дълбоко въздух. Ветрецът ухаеше приятно в сравнение с вонята на изгоряла каша, но ефектът намаляваше, колкото по-дълго стоеше навън. След това започна да усеща други миризми — остри и парливи като почистващи препарати — и усмивката й изчезна.
Вгледа се в тюркоазената трева под краката си. Никога по-рано не бе ходила на колонизирана планета, но някои хора твърдяха, че тераформиращите химикали причиняват рак. Други казваха, че ако екосистемата на планетата не се разруши напълно, преди да започне тераформирането, нейните елементи може да се смесят с тези на земята и да се създадат нови токсини. Солара не знаеше дали нещо от това е вярно, но все пак реши да остане права, вместо да седне на тревата.
— Не е нещо особено — извика към нея Доран, докато товареше поредната каса. Хвърли поглед към пейзажа и отново тръгна към рампата. — Дори не са си направили труда да похарчат достатъчно, за да донесат птици.