Къде щеше да живее? Как щеше да се издържа? Монахините за малко да се разтанцуват, когато им каза, че заминава, защото така се освобождаваше място за някоя от тийнейджърките, които спяха на пода в столовата. Всеки ден пред вратата се появяваха все повече и повече изоставени деца, чиито родители бяха изчезнали без следа в най-тъжната игра на криеница. Груповият дом не можеше да си позволи да задържи никого след завършването му. Никакви изключения. Дори и сестра Агнес, която беше като майка за Солара, беше сложила в ръката й един малък пистолет за зашеметяване и я бе избутала навън. „Покрайнините са опасно място — бе казала тя. — Дръж това в джоба си.“ После й каза да си върви с мир и да служи на бога.
Ясно беше, че за нея нямаше връщане назад.
Доран я върна в настоящето, като потупа брадичката си и се втренчи в нея с нов интерес.
— Обичайният ми камериер е прекалено болен, за да пътува — каза той. — Виждам, че всички истински прислужници вече са ангажирани, но и ти може да свършиш работа. — Горната му устна се изкриви по начин, от който на Солара й се прииска да скрие лицето си. — Ще трябва да те пусна в апартамента си, но мисля, че мога да понеса това.
Преди Солара да успее да отговори, приятелката на Доран издаде звук на отвращение и изхленчи:
— Стига, Дори. Не и тази. Тя е толкова… мръсна.
Страните на Солара пламнаха. Тази сутрин наистина се беше постарала да измие лицето си в обществената баня, като дори плати допълнително, за да измият и сплетат косата й по последна мода.
— Тя стои точно пред теб. И не съм мръсна.
Доран й хвърли поглед със сключени черни вежди над сините си очи, които бяха толкова студени, че можеха да смразят огнените луни на Вулкан.
— Нека да изясним нещата, Миша Опашке. Ако се съглася да заплатя пътуването ти, единствените думи, които ще излизат от устата ти през следващите пет месеца, са: „Да, господин Сполдинг“. Ако ме разочароваш по какъвто и да е начин, ако не изпълняваш всяко мое желание, ще те изхвърля с всички партакеши на първата спирка. Разбираш ли ме?
Солара затаи дъх, докато гневът пулсираше в ушите й. Пет месеца като робиня на Доран или една година на улицата. Колкото и да беше неприятно, решението дойде само.
— Да — отговори тя.
— Моля?
— Да, господин Сполдинг.
— Така е по-добре. Видя ли? Може да бъде обучена — обърна се към приятелката си той, после посочи към китката на Солара: — Къде е съответстващата гривна?
— Купува се от автомата — отговори тя, посочвайки към будката до тях.
След като Доран преведе кредитите, за да плати билета й, вратата се отвори с пиукане и една гривна с нарисувано „Г“ падна в табличката отдолу. Той сложи гривната на китката си. Сега двамата бяха свързани като господар и слуга.
— Стига си стояла там — каза той. — Може да започнеш като вземеш чантата на госпожица Депол.
Но момичето — предполагаемо госпожица Депол, стисна дръжката на чантата с домашния си любимец с двете си ръце.
— Не искам да пипа нещата ми — заяви тя и затрака с токчетата си към платформата за качване.
Доран сви рамене и подаде на Солара сакото си. Когато стигнаха до входа, той извика:
— Вратата, Миша Опашке! Вратата!
Тя изтича пред него и отмести металната бариера. Докато минаваше пред нея през входа, Доран измърмори:
— Е, не започваш добре.
Солара стисна сакото му и устоя на желанието си да го удуши с него. Може би имаше нещо по-лошо от това да не я изберат.
ВТОРА ГЛАВА
Пиукането я събуди от дълбок сън, но в объркването си, Солара не можеше да разбере откъде идва. Огледа се в тъмнината за източника на ужасния шум, докато от леглото под нея хвърлиха възглавница, която я удари в лицето.
— Изключи гривната си! — изсъска една от съквартирантките й.
Солара разбра и натисна копчето върху гривната си. Вече трябваше да е свикнала с постоянните искания на Доран. Садистичният негодник не й бе позволил да спи и една нощ като хората от момента, в който се бяха качили на „Зенит“ преди месец. Нямаше вероятност да започне да го прави сега.
— Проклетникът ми съсипва съня — прошепна друга съквартирантка. — Защо непрекъснато те тормози?
Добър въпрос.
Докато обуваше панталоните си, Солара мислеше за това. Очевидният отговор беше, че й има зъб от първата година в академията и иска да я постави на „мястото й“, след като бе спечелила наградата, учредена от баща му. Но освен това тя понякога се чудеше дали Доран не жадува за внимание. Приличаше й на едно от момчетата в груповия дом, което дърпаше плитките й. Когато се бе оплакала на монахините, те бяха отхвърлили притесненията й, твърдейки, че момчето я харесва. Но на нея не й харесваше да й дърпат плитките и бе сложила край на това като заби юмрук в корема на момчето.