Познатата гледка на бели палатки и дървени сергии я накара да се усмихне. Припомни й за стотиците сергии с пържена риба и панаирите, където бе продавала билети, за да събере пари за груповия дом, в който живееше. В този ранен час празненството все още не беше започнало, но невероятната миризма на пържено тесто вече се носеше из въздуха. Този аромат й напомни на поничките на сестра Агнес, изпържени до златисто и поръсени допълнително с пудра захар. Хранениците на епархията не получаваха много лакомства, но поничките бяха едно от тях и Солара ги очакваше с нетърпение всяка година.
Внезапна топлина опари очите й. Никога не бе мислила, че монахините ще й липсват, но я болеше, като си помислеше, че няма да ги види повече. Те я обичаха по свой собствен начин. И честно казано, тя невинаги бе правила това лесно за тях.
— Плачеш ли?
Гласът на Доран я върна в настоящето.
— Не — отговори Солара, избърсвайки очите си. Тя тръгна пред него през лабиринта от палатки и извика през рамо. — Да приключим с това, преди да започне панаирът. После те оставям.
Не след дълго откриха комуникационната будка. Тя свали един горивен чип от огърлицата си и помоли служителя да го размени за една минута връзка — повече от достатъчно време, за да може Доран да каже на баща си, че е добре. Служителят й върна ресто в местна валута и отключи вратата от фибростъкло.
Доран надникна в стаичката с размер на килер и се намръщи.
— Тясно е.
— Трябваше да помислиш за това, преди да платя — каза тя и влезе вътре.
Отделението приличаше на стара фотографска будка с подвижен стол пред малкия екран. Доран седна, а Солара остана права, притиснала гръб към отсрещната стена, извън обсега на камерата. Екранът светна и Доран набра номера на баща си.
Не се случи нищо.
— Връзката неуспешна — прочете на глас той. — Номерът недействителен. — Доран вкара информацията още два пъти със същия резултат. — Това е странно. Ще трябва да се обадя на Ейва.
— На кого? — попита Солара, но след това си спомни. — А. Розова коса, черна душа.
Доран я погледна ядосано и набра новата информация. Втората връзка бе осъществена почти мигновено, последвана от задъхано „Ало?“. Солара протегна шия към екрана точно навреме и видя как очите на госпожица Депол изведнъж се отварят широко.
— Дори! — изпищя момичето, след това понижи глас до съскане. — Какво правиш? Полудя ли?
Това не беше реакцията, която Солара очакваше, а ако съдеше по разтворените устни на Доран, той също беше учуден. Приятелката му не изглеждаше разтревожена от изчезването му, нито особено щастлива да го чуе.
— Аз… ъм… — заекна той. — Искам да предадеш съобщение на баща ми.
— Къде си? — попита тя вместо „Добре ли си?“.
— На Песирус, но отивам на Обсидиан. — Той се наведе напред и натърти: — Ще бъда на следващата станция след три дни. Кажи на баща ми да осигури кораб, за да мога да довърша задачата си. Той ще знае какво значи това.
Госпожица Депол отговори сякаш не бе чула нито дума от това, което той каза.
— Какво стана с момичето, което нае? — попита тя. — Малката грозничка прислужница с мръсните дрехи. Не си… — тя преглътна — я убил, нали?
— Какво? — отскочи назад Доран. — Разбира се, че не!
Солара стисна устни, опитвайки се да не се засмее при мисълта за Доран, който използва идеално поддържаните си ръце, за да я убие.
Никога нямаше да го направи. Можеше да си счупи някой нокът.
Госпожица Депол не изглеждаше убедена.
— Тогава къде е тя?
— Тук, до мен. Съвсем жива.
— Дошла е с теб? По свое собствено желание?
Доран хвърли язвителен поглед към Солара и тя сложи пръст на устните си, напомняйки му да пази в тайна споразумението им.
— Не съм я отвлякъл — измърмори мрачно той, — ако това ме питаш.
— Тогава е по-глупава, отколкото мислех — каза госпожица Депол. — Да помага на беглец, след като вече има досие.
Веждите на Солара подскочиха в идеален синхрон с тези на Доран.
— На кого да помага?
— Дори, знаеш, че те обичам, но не мога да се замесвам. — Приятелката му нави един розов кичур около пръста си. — Разбираш ме, нали?
Доран кимна разсеяно, а страните му пребледняха. Солара махна с ръка, за да привлече вниманието му и изрече само с устни „Беглец?“, но той гледаше право през нея.
— Линията сигурна ли е? — попита той.
— Напълно — обеща госпожица Депол. — И няма да кажа на никого, че си се обаждал.
— Да, моля те, недей. Какво стана, след като слязох от кораба?
— Все още се опитват да те екстрадират заради всичките обвинения на Земята — прошепна Ейва. — Когато си тръгна, започнаха да проследяват всички кораби, които…