Предплатената им минута свърши.
Докато Доран сумтеше, хванал с ръце главата си, Солара се замисли за това, което ушите й се опитваха да възприемат… на което тя все още не можеше да повярва. Доран беше беглец от закона? Доран Сполдинг — господин за разлика от теб, аз не съм долен престъпник — беше нарушил закона?
— Какво си направил? — попита го тя.
— Нищо — прошепна той. — Кълна се.
— Разбира се. Всички казват така.
Тя си спомни как по интеркома на станцията бяха повтаряли „Пътникът Сполдинг да се яви на кораба си“. Пазителите на Реда не бяха разтревожени за наследника на трона на Сполдинг. Опитваха се да го екстрадират. А тя му беше помогнала да избяга.
— Корабът, който ни преследваше снощи — осъзна Солара и сърцето й се сви. — Те искаха теб, не мен. — Което всъщност изобщо нямаше значение, защото ако ги хванеха, всички на борда на „Банши“ щяха да изгният в затворническа колония. — А ти току-що каза на приятелката си къде сме.
Кабината сякаш се сви около нея и за първи път тя разбра как се чувства Доран в тесни пространства. Отвори рязко вратата и залитна навън, примигвайки на слънцето, докато се въртеше несръчно в кръг.
— Трябва да тръгваме — каза тя. Не знаеше къде се намира най-близкият патрул на Пазителите на Реда или колко време щеше да им трябва, за да стигнат до Песирус, но часовникът вече тиктакаше. — Какво ще кажем на екипажа?
— Нищо — отговори Доран зад гърба й. Той излезе от кабината по-спокоен, отколкото имаше право да бъде който и да е беглец. — Не трябва да разбират кой съм.
— Трябваше да прекараме тук целия ден — напомни му Солара. — Как да ги убедим да си тръгнат?
— Лесно. Ще излъжа. — Той кимна към будката. — Току-що съм получил вест, че баба ми умира и трябва да отида колкото може по-бързо до най-близката станция, за да взема кораб към земята. Ние сме си платили. Чу капитана — бизнесът е на първо място.
— Но вече не може да отидеш на тази станция — каза Солара. — Приятелката ти знае…
— Разбира се, че мога. — Доран мина покрай нея и закрачи обратно по пътя, по който бяха дошли. — Защото тя няма да каже на никого.
— О, моля ти се! — Солара тръгна след него, дърпайки го за ръкава. — Глупачката ще запее на секундата. Залагам си парите… — Тя замълча, когато едно движение между палатките привлече погледа й. Когато надникна през следващата пролука, Солара забеляза две познати туфи расти да се развяват на вятъра зад собствениците им, които хвърчаха към совалката на „Банши“ сякаш дяволът е по петите им. — Касия и Кейн — посочи тя към тях. — Нещо не е наред.
Двамата с Доран забързаха в тази посока, а когато видяха, че вратите на совалката се отварят и Кейн се хвърля на пилотската седалка, се затичаха с всички сили. Двигателите веднага заработиха, заливайки ги с вълна топъл въздух.
— Чакайте! — изкрещя Солара, махайки с ръка.
Касия я видя точно преди да скочи на пасажерското място. След като погледна бързо в обратната посока, тя се размаха да побързат, посочвайки към задната врата, която бе започнала бавно да се вдига. Солара затича по-бързо, а по кожата й преминаха студени тръпки от страх.
От какво бягаха?
Когато стигна до задната врата, тя се бе вдигнала напълно, разкривайки тясното пространство за товари зад двете седалки отпред. Без да се бави, тя се хвърли на пода и се стегна в очакване на удара от тялото на Доран. Той се приземи наполовина върху нея, изкарвайки въздуха от дробовете й, а совалката се издигна рязко, докато задната врата все още беше отворена.
— Хванете се за нещо — извика Кейн, насочвайки кораба рязко наляво.
Солара сграбчи облегалката на пасажерската седалка с една ръка и хвана Доран през кръста с другата. Той преплете единия си крак в нейните и двамата се вкопчиха, за да не изпаднат, докато вратата постепенно се затваряше.
— Внимание, капитане — извика Касия по комуникационната връзка. — Връщаме се спешно. Дейва са тук. Бяха пеша, като ги видях, но сигурно и корабът им е наблизо. — Гласът й пресекна и тя повтори: — Дейва са тук. Чуваш ли ме?
Произнасяше го дей-ва, дума, която Солара не беше чувала никога по-рано.
Капитанът отговори с ругатня и веднага се чу ревът на двигателите на кораба.
— Не си правете труда да кацате — нареди той. — Ще ви посрещна по пътя. Използвайте тегличните въжета, за да се скачите. С малко късмет ще сме далече преди да излетят.
— Разбрано — отговори Касия.
— Хапчетата ти в теб ли са? — попита капитанът с гробовен глас.