— Не — отговори задавено Касия. — Мина толкова много време, че се надявах…
Той изруга отново и прекъсна връзката.
Солара се опита да преглътне, но гърлото й беше пресъхнало. Усети ударите на сърцето на Доран до рамото си и прошепна:
— Какво е Дейва?
— Не знам. — Той все още беше задъхан от лудешкия им бяг през панаира. — И не искам да разбера.
За втори път бяха на едно и също мнение.
Скоро подът избумтя и пред тях се появи „Банши“. От совалката се протегнаха две метални въжета, които се закрепиха за главния кораб със силно тракане, което разтърси трюма. Внезапно чувство за пропадане, последвано от познатото пищене на „Банши“ показа на Солара, че корабът е увеличил скоростта в атмосферата, без да си направи труда да изчака совалката да влезе вътре. Имаше само една причина капитанът да злоупотребява така с оборудването си и отговорът я накара да потрепери.
Когато въжетата ги плъзнаха вътре, те изпълзяха от совалката и минаха през вратата, водеща към трюма на кораба, а след това изтичаха по стълбите към кухнята.
Там ги чакаше Рени. По челото и горната му устна блестеше пот и ръката му трепереше, когато им подаде четири огърлици от влакнести връвчици, на всяка от които имаше черна висулка, не по-голяма от нокът. Касия и Кейн взеха по една и си ги сложиха, промушвайки през тях растите си. Солара забеляза, че Рени също има такава, но я беше сложил под ризата си.
— Какво е това? — попита го тя.
Той се приближи. Висулката бе нещо подобно на медальон с капаче. Отвори я и Солара видя вътре капсула колкото грахово зърно.
— Добрият стар цианид — отговори Рени. Когато очите й се разшириха, той разтвори сакото си и разкри пулс-пистолет, затъкнат в колана си. — Няма да се предадем без бой. Това е само предпазна мярка. Ако те заловят, трябва само да захапеш това и всичко ще приключи за няколко минути.
— Хапче за самоубийство? — Солара се втренчи в миниатюрното топче, толкова невинно, че можеше да мине за ментов бонбон. Той наистина ли предлагаше тя да отнеме собствения си живот, вместо да се предаде? Не можеше да говори сериозно. Но колкото и да й се искаше да повярва, че това е някаква сложна шега, отсъствието на цвят по лицето на Рени не й позволяваше.
Доран сигурно се чувстваше по същия начин, защото устните му едва помръдваха, когато попита:
— Кой ни преследва? И какво ще направят, ако ни заловят?
Преди Рени да успее да отговори, корабът загуби скоростта си и инерцията ги запрати на пода на кухнята. Солара си удари лакътя, което запрати стрели на остра болка по цялата ръка. Тя извика и притисна ставата, оглеждайки се из стаята за дим или примигващи светлини — какъвто и да е признак, че са ударени. Различи само едва загатнато съскане във въздуха, но не знаеше дали това е добър знак или не.
По интеркома се чу гласът на капитана.
— Увеличих скоростта прекалено много и нещо изгоря — каза той. — Лара, докладвай за положението в машинното помещение.
Солара се изправи на колене и каза на Доран да отиде там с инструментите й. Но преди да излезе от кухнята, Рени я спря и сложи въженцето на шията й.
— За всеки случай — каза той.
Ако не успея да поправя ускорителя — помисли си тя, — всички ще умрем.
Сърцето й заби лудо, а дланите й се вледениха. Солара свали огърлицата и му я върна, а когато той се опита да възрази, тя се обърна и се втурна надолу по стълбите.
Сега не можеше да си позволи провал.
ОСМА ГЛАВА
Доран се препъна два пъти, докато тичаше към машинното помещение, но инструментите бяха стиснати под мишницата му толкова здраво, колкото всяка топка, която бе носил към головата линия на терена. Ако имаше начин да накарат тази таратайка отново да тръгне, той беше готов на всичко, за да помогне това да се случи. Нямаше намерение днес да яде цианид.
Той се спря пред отворената врата и срещна погледа на Солара. Повредата сигурно беше сериозна, защото тя стоеше неподвижна, стиснала парче метал в едната си отпусната ръка, а в очите й блестяха сълзи. Свистенето на движещите се части в съседната стая заглушаваше шума от дишането й, но гърдите й се надигаха и отпускаха достатъчно бързо, така че Доран разбра, че ако тя не излезе от това състояние, ще припадне.
— Какъв е проблемът? — попита той колкото може по-внимателно. Искаше да й изкрещи, да й каже да престане да стои така и да направи нещо, по дяволите, но очевидно тя беше достатъчно притеснена. Ако я притиснеше още малко, можеше напълно да изключи.
Солара не помръдна, само погледна към частта от двигателя в ръката си.
— Един от лостовете се е счупил.
— Можеш ли да го поправиш?
— Да. — Тя кимна и по бузата й потече една сълза. — Ако имах шест часа.
— Направи нещо временно — каза той. — Поправката няма нужда да е завинаги, само докато се измъкнем от тук.
Тя вдигна изцапаната с масло част, за да му я покаже.
— Без този лост няма какво да крепи ускорителя към двигателя. Не мога да поправя това с изолирбанд.
— Можеш ли да го закрепиш на мястото му?
— Не и когато двигателят работи. В момента е изключен.
По високоговорителя се чу гласът на капитана.
— Някакъв напредък?
— Работим по въпроса — отговори Доран в момента, в който Солара каза „Не“.
— Не ви притискаме — каза Роси. — Но всеки момент ще се сдобием с много неприятна компания.
— Дайте ни една минута — извика Доран и хвана Солара за ръцете над лактите. Тя несъмнено беше умна и находчива. В момента й трябваше малко повече увереност. В един кратък миг му хрумна, че това може би нямаше да е проблем, ако не я беше мачкал толкова много години, но той отхвърли тази мисъл и я разтърси окуражаващо.
— Чуй ме — каза той. — Гледах те, когато поправяше гравитационния механизъм. Ти се гениална. Ще се справиш и с това.
— Това е различно. Той не беше счупен.
— Единствената разлика е стресът този път. Ако не беше изпаднала в такава паника, вече щеше да си го оправила. Искам да си поемеш въздух, да го задържиш, да преброиш до десет и да опиташ отново. — Той я стисна по-силно. — Става ли?
Тя кимна, изду бузи и задържа дъха си, докато той броеше от десет до едно. Доран знаеше, че Дейва ги наближават, но пропъди страха си и се съсредоточи в единствения им шанс за оцеляване — да върне Солара обратно в играта.
— Готова ли си? — попита той, когато стигна до едно.
— Мисля, че да — издиша всичкия въздух тя.
— Можеш да го направиш — напомни й той. — Какви са трудностите?
След като помисли малко, тя взе едни клещи от комплекта с инструментите си и ги насочи към двигателя.
— Първо трябва да извадя лоста, който се е счупил вътре в ускорителя.
Звучеше лесно.
— Аз ще го направя. Ти ще се заемеш със следващото препятствие.
Той взе клещите и коленичи на пода, за да извади счупения лост. Изваждането му беше почти като изваждането на треска — една много мазна, хлъзгава треска с размерите на палеца му. Когато извади лоста, Солара беше измислила временен заместител.
— Не е толкова широк, колкото трябва — каза тя, докато въртеше дръжката на един ключ около края на счупения ускорител. — Но може да издържи няколко часа.
— Докладвайте! — изрева интеркомът.
— Почти сме готови — извика Солара. — Още една минута…
— Нямаме толкова време — изрева капитанът и корпусът се изпълни с противен звук, който сякаш идваше от корабна сирена. — Опитват се да се скачат. Така че сега или никога.
Солара притича до двигателя и постави ускорителя на мястото му, след това щракна и двете закопчалки върху удължаващите лостове.
— Ако са достатъчно близо, за да се скачат — извика тя на капитана, — тръстерите ни ще ги отблъснат. Пали!
Двигателят започна да се върти шумно, все по-бързо и по-бързо, докато отделните му части се превърнаха в неясно сиво петно. Малкото пространство се изпълни с непоносима горещина. Доран излезе в трюма, а когато и Солара го последва, той хлопна вратата зад двамата.
— Запуши си ушите — извика тя през шума.
Закри ги части от секундата преди да прозвучи ужасен писък и подът да изчезне под краката му. Той се плъзна по гръб и се удари в стената, оставайки залепен за нея от самата сила на скоростта, заплетен на топка със Солара, докато корабът се изстрелваше напред като куршум от пушка.
Доран затвори очи, наслаждавайки се на шумовете.
Ускорението никога не му бе харесвало толкова.