Солара не помръдна, само погледна към частта от двигателя в ръката си.
— Един от лостовете се е счупил.
— Можеш ли да го поправиш?
— Да. — Тя кимна и по бузата й потече една сълза. — Ако имах шест часа.
— Направи нещо временно — каза той. — Поправката няма нужда да е завинаги, само докато се измъкнем от тук.
Тя вдигна изцапаната с масло част, за да му я покаже.
— Без този лост няма какво да крепи ускорителя към двигателя. Не мога да поправя това с изолирбанд.
— Можеш ли да го закрепиш на мястото му?
— Не и когато двигателят работи. В момента е изключен.
По високоговорителя се чу гласът на капитана.
— Някакъв напредък?
— Работим по въпроса — отговори Доран в момента, в който Солара каза „Не“.
— Не ви притискаме — каза Роси. — Но всеки момент ще се сдобием с много неприятна компания.
— Дайте ни една минута — извика Доран и хвана Солара за ръцете над лактите. Тя несъмнено беше умна и находчива. В момента й трябваше малко повече увереност. В един кратък миг му хрумна, че това може би нямаше да е проблем, ако не я беше мачкал толкова много години, но той отхвърли тази мисъл и я разтърси окуражаващо.
— Чуй ме — каза той. — Гледах те, когато поправяше гравитационния механизъм. Ти се гениална. Ще се справиш и с това.
— Това е различно. Той не беше счупен.
— Единствената разлика е стресът този път. Ако не беше изпаднала в такава паника, вече щеше да си го оправила. Искам да си поемеш въздух, да го задържиш, да преброиш до десет и да опиташ отново. — Той я стисна по-силно. — Става ли?
Тя кимна, изду бузи и задържа дъха си, докато той броеше от десет до едно. Доран знаеше, че Дейва ги наближават, но пропъди страха си и се съсредоточи в единствения им шанс за оцеляване — да върне Солара обратно в играта.
— Готова ли си? — попита той, когато стигна до едно.
— Мисля, че да — издиша всичкия въздух тя.
— Можеш да го направиш — напомни й той. — Какви са трудностите?
След като помисли малко, тя взе едни клещи от комплекта с инструментите си и ги насочи към двигателя.
— Първо трябва да извадя лоста, който се е счупил вътре в ускорителя.
Звучеше лесно.
— Аз ще го направя. Ти ще се заемеш със следващото препятствие.
Той взе клещите и коленичи на пода, за да извади счупения лост. Изваждането му беше почти като изваждането на треска — една много мазна, хлъзгава треска с размерите на палеца му. Когато извади лоста, Солара беше измислила временен заместител.
— Не е толкова широк, колкото трябва — каза тя, докато въртеше дръжката на един ключ около края на счупения ускорител. — Но може да издържи няколко часа.
— Докладвайте! — изрева интеркомът.
— Почти сме готови — извика Солара. — Още една минута…
— Нямаме толкова време — изрева капитанът и корпусът се изпълни с противен звук, който сякаш идваше от корабна сирена. — Опитват се да се скачат. Така че сега или никога.
Солара притича до двигателя и постави ускорителя на мястото му, след това щракна и двете закопчалки върху удължаващите лостове.
— Ако са достатъчно близо, за да се скачат — извика тя на капитана, — тръстерите ни ще ги отблъснат. Пали!
Двигателят започна да се върти шумно, все по-бързо и по-бързо, докато отделните му части се превърнаха в неясно сиво петно. Малкото пространство се изпълни с непоносима горещина. Доран излезе в трюма, а когато и Солара го последва, той хлопна вратата зад двамата.
— Запуши си ушите — извика тя през шума.
Закри ги части от секундата преди да прозвучи ужасен писък и подът да изчезне под краката му. Той се плъзна по гръб и се удари в стената, оставайки залепен за нея от самата сила на скоростта, заплетен на топка със Солара, докато корабът се изстрелваше напред като куршум от пушка.
Доран затвори очи, наслаждавайки се на шумовете.
Ускорението никога не му бе харесвало толкова.
Тази нощ, когато капитанът беше приземил кораба в още едно ужасно скривалище, Доран и екипажът се събраха в дневната, за да измият ужаса на деня с топъл „Кристалин“. Но въпреки възглавниците на столовете и представата за камина с пращящ огън, те изобщо не се чувстваха уютно.
— Кротуваха си месеци наред — обади се капитанът от мястото си, докато галеше абсурдното същество, което наричаше захарна мечка. Ейкорн седеше на дланта му, навила дългата си опашка около палеца му, без да знае колко близо е била този ден до това да гризне от едно отровно лакомство. — Какво правеха на Песирус?
— Може да са ни чакали — отговори Рени. — Знае се, че всяка година доставяме сиропа.