На Доран му беше омръзнало да се мъчи да получи отговори със заобикалки. Щом Солара не питаше, щеше да го направи той. Наведе се напред и погледна капитана право в очите.
— Кои са тези Дейва и защо ви преследват?
При този въпрос капитан Роси прибра „бебчето“ си в джоба, сякаш искаше да я защити.
— Когато искаш някого мъртъв, намираш наемен убиец — изрече тихо той. — Когато искаш някой да пищи, докато гласните му струни се скъсат, наемаш Дейва.
Солара вдигна поглед от мястото, където беше седнала на пода, превита над ускорителя на кораба с поялник в едната ръка и счупения лост в другата.
— Значи са убийци?
— Предполагам, че може да се нарекат и така — отговори капитанът. — Понеже все пак убиват хора.
— Накрая — добави Рени.
— Кого от вас преследват? — попита Доран, оглеждайки стаята. Касия и Кейн не говореха много. Двамата седяха до масата за игра и всеки от тях се взираше в картите в ръцете си, но все още не бяха започнали да играят. Очите на Кейн изглеждаха особено потайни и никога не се спираха върху лицето на човека срещу него за повече от секунда. Доран залагаше на него. Може би с мазната си усмивка бе прелъстил жената на погрешния човек.
— Не знаем — отговори капитанът. — Но това няма значение.
— Защо?
— Защото току-що изпържихме корпуса им и ги запратихме в пространството. Благодарение на теб — усмихна се капитанът към Солара.
— Заслугата не е само моя — възрази тя. — Ако Доран не беше запазил спокойствие…
— Значи ми казвате, че целият кораб е набелязан? — прекъсна я Доран.
— За унищожаване — кимна капитан Роси.
— И още по-лошо — измърмори Касия зад картите. — Ако Дейва те хванат, смъртта ще ти се струва като отиване до магазина за бонбони.
— Как изглеждат? — попита Солара, взирайки се в корабните работници. — Изобщо не видях от кого бягаме.
Доран зачака отговора.
Кейн се обади за първи път, въпреки че погледът му не се отдели от картите.
— Можеш да ги различиш по металните топчета по слепоочията им. — Той потупа с пръст главата си отстрани. — Блокери на префронталната кора на главния мозък. Потиска онази част от мозъка, която контролира вината и съпричастието.
Солара зяпна с отворена уста.
— Това е…
— Тревожно — довърши Доран.
— И затова вършат толкова добре работата си — каза Кейн.
Това беше достатъчно. Доран щеше да се махне от тази таратайка колкото можеше по-скоро.
— Още колко време ще сме тук? — обърна се той към Солара.
Тя изключи поялника и огледа лоста, който току-що беше закрепила.
— До сутринта. Искам да подсиля и другата страна.
— Колко далече е най-близката станция? — попита той капитана.
— От тук са няколко дни — отговори Роси.
— Хубаво. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Солара стана от пода и му направи знак да я последва.
— Извинете ни — каза тя на останалите. — Двамата с Доран трябва да обсъдим някои подробности от договора, защото се разделяме преди Обсидиан.
Той нямаше представа какво иска да каже с това, но тъй като не искаше да прекара вечерта в компанията на бегълци, белязани да умрат, с удоволствие я последва в стаята им. Вратата едва се беше затворила, когато тя се нахвърли върху него.
— Идеята е лоша — прошепна яростно тя. — Трябва да тръгнем в обратната посока, далече от там, където злата ти приятелка мисли, че отиваме.
— Не е зла! Линията беше сигурна и аз й имам доверие — извъртя очи Доран.
— Е, а аз не — каза Солара. — И не само твоята глава е на дръвника. Както посочи твоята розовокоса принцеса, аз имам досие. Знаеш ли какво ще стане, ако ме хванат?
— Да, ще отидеш в затворническа колония. Което, ако не греша, е за предпочитане пред смърт чрез изтезания.
— Не особено.
— Не познаваш Ейва. Тя няма да каже на никого.
— Ти наистина си като дете — поклати глава Солара.
Гневът му пламна и гореща вълна заля лицето му.
— Няма да променяме курса, така че млъкни.
Той й обърна гръб и започна да рови из касите с покупките — които на практика бяха негови, — търсейки ценни неща. Пазителите на Реда сигурно бяха замразили авоарите му и пречеха на баща му да изпрати помощ, затова трябваше да бъде по-находчив, ако искаше да намери начини да стигне до Обсидиан.
— Не пипай нещата ми — нареди тя. — Ще ти дам пари.
Щеше да се засмее, ако дробовете му не се бяха стегнали в гърдите му. Лъжливо обвинение и заплаха от надвиснала смърт можеха да имат този ефект.
— Колко щедро от твоя страна — каза той и проблясък на лъскав плат привлече погледа му. Той приглади копринената материя. Каквото и да беше, изглеждаше скъпо. — Това вечерна рокля ли е?