— Не е важно — тя грабна капака на касата от ръката му и го затръшна, като едва не го удари по пръстите. — Трябва да се съсредоточиш. С една шепа чипове няма да стигнеш далече. А след това какво? Дори и ти не можеш да се оправяш само с хубостта си. Не и тук.
Думите й разбудиха притесненията, които вече бълбукаха в стомаха му, но той сви рамене с престорено безразличие.
— Ако баща ми не ме посрещне на станцията, просто ще отида на Обсидиан. Там имам скрит частен кораб. Това беше планът от самото начало. Трябваше да го намеря и след това да отида на място, чиито координати ми даде баща ми.
Скри от нея, че координатите са в далечните райони. Вече беше споделил прекалено много и не искаше тя да го моли да я закара до там. Идеята Солара да му бъде постоянна спътница на кораба накара окото му да започне да потрепва.
— Транспортът е най-малкият ти проблем — каза тя. — Ако Слънчевата лига иска да те екстрадира, вероятно има награда за главата ти. Замислял ли си се за това?
Не, не се беше замислял. А сега сърцето му заби толкова силно сякаш искаше да изскочи.
— Хайде, Доран. Използвай ума си.
— Какво предлагаш? — сопна се той. — Понеже ти имаш всички отговори, очевидно.
Тя седна на края на леглото и каза:
— Остани тук.
— С теб?
— На „Банши“ — поясни тя сякаш имаше разлика. — Пътуването ти вече е платено. А и екипажът не обича Пазителите на Реда.
— Същият този екипаж, за който каза, че може да иска откуп за мен? Тези, които са мишена за група садистични терористи? Предлагаш да се доверя на тях?
— По-добре дяволът, когото познаваш…
— Ще поема риска — реши той. Ако не друго, поне щеше да се отърве от онези Дейва.
Солара направи физиономия, която казваше „Погребението си е твое“, след това легна с ръце под главата си.
— Е, какво си направил? — попита тя. — И не ми казвай пак, че си невинен, защото не ти вярвам.
— А ти какво си направила? — попита Доран и посочи към покритите с ръкавиците й кокалчета.
Както обикновено, този въпрос я раздразни.
— Не е твоя работа.
— В такъв случай и аз съм невинен — каза той с язвителна усмивка.
Тя въздъхна разочаровано и се обърна към стената.
Въпреки че Солара не му вярваше, Доран бе казал истината. Той винаги бе стоял далече от неприятностите заради акционерите на Сполдинг. Не можеше да преброи отказаните покани за уикенди с приятели в градовете с червените фенери, където няколкостотин кредита можеха да купят достатъчно поквара, за да му стигне за цял живот. А това дори не беше и незаконно. Освен това беше завършил с отличие най-престижния колеж в Тексас, като през това време играеше и в университетския футболен отбор и беше на стаж в компанията на баща си.
Обвинението сигурно беше някаква грешка.
— Защо Обсидиан? — попита Солара. — Това не е място, където отиват бегълците, за да се скрият.
Отново трябваше да признае, че е права. Плажовете на Обсидиан привличаха повече туристи от планетата Дисни. Но баща му беше оставил там кораба и ако Доран не успееше да се свърже с него и да направят друга уговорка, щеше да се наложи да отиде там.
— Не знам всички подробности, но тази задача е супер важна. Баща ми каза, че не може да я повери на никого другиго.
— Звучи ми тайнствено — обърна се с лице към него Солара.
— Всъщност не — отговори той. — Част от стажа ми беше да посещавам нови планети и да донасям мостри от руди за изследване. Компанията не говори много за тези мисии заради конкуренцията.
— Но не мислиш ли, че съвпадението е подозрително? Откъде знаеш, че тази задача не е свързана с обвинението ти?
— Защото баща ми няма да ми причини това — каза той. — А и няма нужда да правим нищо незаконно, след като вече контролираме доставките на гориво за Лигата.
— Успелите хора също могат да станат алчни. Винаги искат повече.
Двуличието в това изявление го стресна толкова, че не можа да не се разсмее.
— Ти носиш огърлица буквално направена от откраднатите от мен пари и ми четеш лекции за алчността?
Солара седна толкова бързо, че Доран си помисли, че може да се нахвърли върху него. Той се отдръпна назад, но тя остана на леглото и вдигна двете си ръце над главата, за да развърже кожената каишка.
— Ето — каза тя, бутайки огърлицата в ръцете му. — Твоя е.
Доран взе горивните чипове, преди да е променила решението си.
— Това не значи, че вече сме равни — изрече той, докато ги напъхваше в джоба си.