— О, ние никога няма да сме равни. — В очите й проблесна някаква злокобна мисъл. — Но това няма да ми попречи да опитвам — каза тя, облегна се на възглавницата и добави: — Донеси ми чаша чай.
— Моля?
— Чай — повтори тя. — Веднага.
— Вземи си сама проклетия чай.
— Доран, във всеки нормален ден ми се иска да те бутна пред бърз трамвай — предупреди го тя. — Но днес ми отнеха възможността да пия ароматни плодове и ми дадоха капсула за самоубийство. Така че не ме подлагай на изпитание.
— Добре — отговори той и стисна челюсти. — Искаш чай? Ще го направя наистина специален, само за теб.
Доран се втурна ядосано към кухнята и започна да рови из чекмеджетата, докато намери пакетче чай. Никога по-рано не беше приготвял чай, но разбираше основната идея — напълваш чаша с гореща вода и потапяш пакетчето няколко пъти в нея. След десет минути се върна в стаята им с тенекиена чаша в ръка.
— Изпий го — рече той, след което се наведе към нея и добави: — Предизвиквам те.
Чаят не беше замърсен, но нямаше нужда тя да го знае.
Солара му върна чашата с почервеняло от гняв лице. Нямаше да го учуди, ако от ушите й беше започнала да излиза пара.
— Нямам търпение да си тръгнеш — изрече с усилие тя.
— Е, значи все пак имаме нещо общо — отговори Дорaн.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Доран прекара останалите няколко дни, избягвайки всичко, което имаше два крака. Това не беше лесно, защото този, когото най-малко харесваше, редовно се изтягаше на леглото над него. Точно в този момент Солара спеше по корем с разперени на матрака ръце, а единият й гол крак висеше от ръба. Тя измърмори нещо в съня си и замахна под одеалото, а след това отново се унесе, оставяйки юмрука си да се клати над главата на Доран.
Сякаш двойното легло не й беше достатъчно, та трябваше да навлиза и в неговото пространство на пода.
Той погледна намръщено ръкавиците й, чудейки се дали някога изобщо сваляше проклетите неща. Доколкото я познаваше, сигурно ги носеше и под душа. Това, което беше направила, сигурно е наистина ужасно, щом не позволяваше на никого да види кодовете на присъдата й. И ако това беше истина, значи той правилно бе решил да прекрати договора им. Искаше му се да беше видял по-добре татуировките й на „Зенит“, защото умираше от любопитство.
„След днес няма да има значение — каза си той. — Никога вече няма да я видя.“
„Прав й път.“
Без да обръща внимание на внезапната тежест в стомаха си, той прибра завивките от пода. С малко късмет тази вечер щеше да спи на истинско легло, в стая само за него. Може би с баня към нея и неограничено време за ползване. Странно как преди седмица никога не би нарекъл къпането лукс. Сега бе готов да размени цялото шампанско в този квадрант на галактиката за един дълъг, горещ душ.
Примирен, че и днес трябва да се задоволи само с избърсване с гъба, той се запъти към банята. Когато се върна, Солара седеше в леглото и търкаше сънените си очи.
— Добро утро — поздрави го дрезгаво тя. След това сигурно си спомни, че не си говорят, защото веднага се намръщи. Но с отпечатъка от възглавницата на бузата и ореола от коса, който стърчеше от плитките й, ефектът беше повече сладък, отколкото заплашителен.
— За последен път се събуждаме заедно — каза той. — Трябва да се радваш.
— Усмихвам се вътрешно — отговори тя, протягайки ръце над главата си.
Доран намери една раница и сложи в нея тоалетни принадлежности и два чифта работни дрехи. Понеже целият му багаж все още беше на „Зенит“, нямаше какво друго да прибира.
— Това се казва да пътуваш с малко багаж — измърмори той, захвърляйки раницата в ъгъла.
Солара дръпна един конец на ръкавицата си.
— Все още можеш да размислиш.
— Знам — отговори той. Но ако искаше сърцето му да не се разтупти лудо, не можеше да започне да се съмнява. — Решението ми е взето.
— Късмет, тогава. — Тя продължи да гледа надолу и добави: — Знам, че не сме приятели или нещо такова, но се надявам при теб всичко да се оправи.
Доран се загледа в нея. Сигурно не й беше лесно да изрече това и въпреки всичко, което беше направила, той усети някакво уважение към нея.
— И аз ти желая същото — отговори той и наистина го мислеше.
През следващите няколко минути те отбягваха погледите си, докато по интеркома не се чу гласът на капитана.
— Пътниците да се явят на мостика.
— Предполагам, че се отнася за нас — вдигна очи Доран.
— Ще ми подадеш ли панталоните?
Той ги хвърли на леглото и изчака отвън, докато тя се облече. След това тръгнаха без да разговарят към мостика, където ги чакаше целият екипаж.