— Първо искам да ти покажа нещо.
Доран щеше да й се сопне, но тя го смая като свали ръкавиците си и ги натъпка в задния си джоб. След това показа кокалчетата си и го остави да гледа колкото иска. За него щеше да е по-малък шок, ако се бе съблякла гола.
Тя седна до него на леглото и протегна ръцете си. От ляво надясно с черно мастило ясно бяха написани знаците НКСЛ 33.87, НКСЛ 43.14.
— Това е Наказателният кодекс на Слънчевата лига — обясни тя. — Първите цифри са за кражба в големи размери, а вторите за конспирация. На човешки език това значи, че съм откраднала нещо, което струва много пари, и съм се опитала да накарам други хора да ми помогнат. — Тя погледна към него. — Но само първата част е истина.
Той я изчака да продължи.
— На никого не съм казвала точно какво стана — каза тя. — Дори и на Пазителите на Реда, които ме арестуваха. Но ще разкажа на теб, ако все още искаш да знаеш.
Когато успя да затвори устата си, Доран кимна.
— Всичко започна с едно момче — каза тя, втренчена в отсрещния край на стаята. — Той беше сирак като мен, но на деветнайсет и независим, с работа и апартамент, който делеше с още няколко момчета. Не беше красавец или нещо такова. Но ми обръщаше внимание. Винаги се усмихваше, като минавах. — Тя замълча за момент, подръпвайки кожичката около нокътя си. — Никой не ме гледаше като него. Сякаш всички други момичета в града бяха обикновени, а аз — особено секси.
— Гадже ли ти беше? — попита Доран.
Тя кимна.
— Беше първият ми приятел. Първата ми любов. Първата ми целувка. И първият ми… — страните й пламнаха, — ами… всичко.
— Всичко — повтори той с разбиране. Това бяха много първи неща, които едно момче да вземе от едно момиче. Доран усещаше накъде отива тази история.
— Когато ме накара да се влюбя в него, той ми каза за група революционери, наречени „Братство на Покровителите“. Те щели да променят света — да нахранят гладните, да помогнат на бедните, да направят така, че всички да могат да си позволят да живеят на Земята. Но за да направят това, имали нужда от пари.
— Разбира се — каза Доран. — Беше чувал за тази измама. — Какво те накара да откраднеш?
— Охлаждащи намотки и буферни пластини от градските трамваи — отговори тя. — Струват цяло състояние на черния пазар. И бяхме цяла банда. Ние крадяхме части, а след това той ги продаваше и изпращаше парите на Братството.
— Което не съществуваше.
— А аз нямах представа — каза тя. — Когато Пазителите на Реда ни заловиха, останах вярна на каузата. Не им казах нищо — изобщо не се защитих. Дори и когато ми предложиха да сътруднича срещу по-лека присъда.
Доран беше готов да се обзаложи, че гаджето й не бе постъпило по същия начин.
— А през цялото време той обяснявал, че аз съм организаторът на операцията. — Тя поклати глава и се засмя. — В замяна на пълен имунитет.
— И понеже ти си отказала да говориш…
— Се оказах виновна. — Тя взе ръкавиците си и си ги сложи бавно, сякаш разказът я бе изтощил. — Единствената причина, поради която не съм в наказателна колония, е, защото съдията не повярва, че аз съм лидерът. — Тя се ухили. — Предполагам, че престъпните босове не плачат по време на съдебните си процеси, както правех аз.
— Какво стана с него? — попита Доран.
Солара сви рамене и прокара пръст по един от шевовете на ръкавицата си.
— Нищо. Предполагам, че все още е някъде навън и търси нови сърца, които да открадне.
На Доран това не му хареса.
— Каза ми, че съм специална — прошепна тя. — И това беше достатъчно, за да подкопае почтеността ми. Така че сигурно разбираш защо не искам да говоря за това. Или да гледам ръцете си.
Доран кимна. Разбираше я. Но не разбираше защо бе споделила историята с него.
— Защо ми го разказа? Дори не сме приятели.
— Защото сега сме членове на таен клуб — отговори тя. — И двамата сме използвани, предадени и зарязани от хората, които сме обичали.
— Никога не съм обичал Ейва.
— И все пак — каза Солара.
— И все пак — съгласи се той. — Съжалявам за това, което ти се е случило.
— Не ми се е случило. Аз сама си го причиних.
Доран погледна ръцете й, вече скрити под черната кожа. Искаше да признае истинската причина, поради която бе изпаднал в паника, когато за първи път видя татуировките й, но думите не излизаха заради буцата в гърлото му. Затова каза само:
— Е, тогава предполагам, че няма да се отървем един от друг.
Тя му се усмихна тъжно и за първи път Доран осъзна, че очите й са лешникови, а не просто кафяви или зелени. Зениците бяха оградени от топъл кехлибар, който преминаваше в маслиненозеленото на ирисите й, чак до яркоизумрудения им край. Ефектът беше поразителен. Странно, че не го беше забелязал по-рано.