Може би Доран имаше нужда точно от това.
След като се загърна с едно одеало, тя излезе тихо в коридора и изчака да се задействат сензорите на лампите. Скоро в средата на пода блесна тънка светлинна лента. От опит знаеше, че от мястото й в трета класа са й нужни точно 827 крачки, за да стигне до апартамента на Доран, така че тръгна без да губи нито миг повече. Последния път, когато беше отговорила прекалено късно, той беше заспал, но я повика един час по-късно, за да му извади чиста риза от стаичката-гардероб. Когато каза, че мрази малки пространства, той не се бе шегувал. Това я накара да поиска да го заключи в сандък за дрехи.
Почука тихо на вратата му. Повечето камериери имаха собствен ключ, програмиран в гривните им, но разбира се Доран й нямаше достатъчно доверие за това.
Когато вратата се плъзна в стената, тя влезе в апартамента му и веднага спря, за да огледа пораженията. Беше организирал поредното парти. Празните бутилки, които се търкаляха по килима, бяха достатъчно свидетелство за това. Някой беше обърнал дивана и пренаредил мебелите шахматно и естествено тя трябваше да почисти. Но не можеше да я е повикал за това посред нощ.
Или можеше?
Тя погледна към спалнята му, но отказа да влезе там. Ако можеше да се съди по лекия мирис на парфюма на госпожица Депол, той не беше сам.
— Трябва ли ти нещо?
— Моля? — отговори с прегракнал от съня глас Доран.
Тя си пое бавно въздух.
— С какво мога да ви помогна, господин Сполдинг?
— Не мога да заспя — каза той. — Така че най-добре да използвам времето и да се подготвя малко за работата ми като стажант. Ела и води бележки.
Солара не помръдна.
Едно беше да вземе тениска от гардероба, но да остане с Доран в спалнята му, и то посред нощ? Не и за цялото гориво във всичките рафинерии на руда във всички части на галактиката.
От другата стая се чу шумолене на одеала, последвано от тежка въздишка.
— Стой там — обади се сърдито той. — Ще се облека и ще дойда при теб. Но за в бъдеще знай, че всеки, който вони като барака за инструменти, не е застрашен от опити от моя страна.
Солара се намръщи и приближи кичур коса към носа си. Предишния ден цял час бе обикаляла из помещението на допълнителния двигател, но не миришеше на смазка. Поне тя така мислеше.
Той влезе във всекидневната, облечен с тъмен халат, който скриваше всичко, освен босите му крака.
— Сега чувстваш ли се в безопасност?
— Да, господин Сполдинг — отговори тя и за първи път имаше предвид точно това.
Доран изправи един стол и се строполи на него, без да си направи труда да осигури място, на което да седне и тя. Той махна с ръка към другия край на стаята.
— На бюрото има таблет. Предполагам, че знаеш как да водиш записки, като се има предвид колко дълго директорът ти позволи да останеш в моето училище.
Тя кимна, стискайки челюсти.
— Аз ще диктувам от… — той замлъкна и на челото му се появиха бръчки. — По дяволите. Къде е файлът ми с информация? — Без да й даде възможност да направи предположение, той махна с ръка, пропъждайки я. — Трябва първо да го намеря. Чакай в коридора. Не искам да видиш къде държа ценностите си.
Солара успя да не извърти очи. Единственото, което искаше да направи с файла му с информация, беше да го потопи в лютив сос и след това да го напъха в носа му, но послушно отиде да чака отвън, докато той отново отвори вратата. След това включи таблета и отвори нов документ.
— Готова съм — изрече тя.
Но Доран мълчеше. Тя проследи погледа му и видя, че се взира в татуировките на кокалчетата й, а лицето му пребледняваше все повече. Очите му се оцъклиха, докато заприлича на човек, видял демон, и Солара почти очакваше да изтича обратно в спалнята си и да се завие презглава. Прокле се за това, че е излязла от стаята си без ръкавици. Трябваше да си ги сложи.
— Тези ги нямаше, когато беше в академия — изрече той, подръпвайки замислено ухото си. — Щях да забележа.
— Не. — Първото й инстинктивно желание беше да погледне към кокалчетата си, но тя го потисна. Не искаше да ги вижда. — Нови са. Само от няколко месеца.
Доран преглътна с усилие, а погледът му не се отделяше от ръцете й. Стори й се странно, че все още не й се е присмял. Не че се оплакваше.
— Затова не си завършила. Изключили са те.
— Завърших — каза тя. — Просто не академията.
— Какво си направила?
Въпросът накара раменете й да се напрегнат. Винаги ставаше така. Знаеше, че може да му даде лесния отговор — хванали са я да краде. Но това не беше и половината от историята. Както монахините винаги казваха, дяволът е в подробностите. И точно подробностите я караха да се срамува повече от каквото и да е наказание, което можеше да й лепне някой съдия. Подробностите боляха като рана в сърцето и тя предпочиташе да умре хиляда пъти, отколкото да ги сподели с Доран.