Щом може да понесе да я гледа?
Раменете й се приведоха и тя се сви в себе си, засегната от лекомислените му думи повече, отколкото искаше да признае.
— Английският сякаш ти е втори език — каза тя. — А родният ти е езикът на идиотите.
— Какво? — вдигна рязко глава той.
Солара стисна юмруците си толкова силно, че кожата изпука, но това не спря нарастващата в душата й болка. Не трябваше да споделя историята си с него. Това не беше променило нищо. Само му беше дала възможност да я наранява.
— Да се чувствам ли поласкана, че великият Доран Сполдинг може да понася да гледа татуировките ми?
— Не исках да кажа това.
— Просто излез — нареди Солара, показвайки с пръст вратата. — Няма да провалиш душа ми така, както проваляш всичко останало.
Той поклати презрително глава и се изправи. Докато минаваше край нея, Доран промълви:
— Не знам защо си правя труда да опитвам.
— Чувствата ни са взаимни — отговори тя. — Понижавам те от съучастник до помощник.
— Можеш да целунеш моя помощник.
— Само в сънищата ти!
Вратата на банята се затвори с трясък, но това не приключи спора, поне не и в главата на Солара. Тя ругаеше Доран, докато сваляше ризата си, след което я запрати в стената. После направи същото и с дрехите и обувките си, докато остана гола, само с ръкавиците си без пръсти. Загледа се в износената кожа, прехапвайки долната си устна, а след това ги свали и ги захвърли на купчината. Колкото и да й се искаше да прогони гласа му, Солара не можеше да не се запита дали не е прав.
Дали самата тя не ги правеше прекалено важни?
Застанала под горещата струя вода, тя намокри косата си с едната ръка, докато оглеждаше другата. Скоро кожата й се зачерви от горещината и това й напомни деня, в който я осъдиха, деня, когато Пазителите на Реда бяха направили татуировката й. Законът й даваше право на местна упойка, но това не бе попречило на кокалчетата й да се подуят и да станат прекалено големи, за да влязат в ръкавиците й. Беше се върнала в груповия дом, без да може да скрие срама си. Останалите сираци не задаваха въпроси, но започваха да си шепнат веднага, щом тя се обърнеше с гръб. Още по-лошо беше, че знаеше колко много бе разочаровала сестра Агнес, която обвиняваше себе си за това, че бе научила Солара да работи като механик. Никога нямаше да забрави унижението от това да носи грешките си на двете си ръце като проблясващ фар, който се виждаше от всички.
Това наказание беше много ефективно и имаше огромна власт над нея.
— Върви по дяволите, Доран — промърмори тя. Както обикновено той нямаше представа от нищо.
Изсипа малко шампоан в ръката си, но преди да успее да си го сложи на косата, Солара политна напред и се заби с лице в стената. В дясната й буза избухна силна болка, заменена от внезапно пробождане в задните й части, когато падна на пода. Всичко свърши по-бързо, отколкото бе започнало, и само в рамките на два удара на сърцето й, Солара седеше на мокрите плочки, задъхана от изненада.
Усети метален вкус на устните си и когато опипа бузата си, установи, че кърви. Тя пропълзя обратно под душа и спря водата, след това грабна хавлията си. Докато я завиваше плътно около себе си, умът й се възстанови достатъчно, за да осъзнае какво се беше случило. Нямаше шум от сблъскване. Силата, която я бе запратила в стената, сигурно беше резултат от набиване на спирачки. Което можеше да означава само едно.
Ускорителят отново се бе повредил.
Тя започна да се облича, мърморейки всички ругатни, които знаеше. Когато стигна до машинното помещение, дясното й око беше подуто и затворено. Добрата новина беше, че успя да установи повредата и само с едно око. Лошата новина беше, че не можеше да направи нищо, за да я отстрани.
— С ускорителя всичко е наред — извика тя към шума от приближаващи стъпки. Но в горивната клетка се е появил теч. Трябва ти нова.
Рени застана до нея, навеждайки се напред, и видя зелената струйка, която съскаше и се пенеше на пода на помещението. Веществото изглеждаше по-зле, отколкото беше в действителност. Изложено на кислорода, ракетното гориво губеше запалителните си свойства — предпазна мярка, която защитаваше корабите от експлозии. Всяко следващо изсвистяване беше по-слабо от предишното и само след няколко секунди то се превърна в кротка, лепкава локвичка.
— Може ли да го съберем и отново да го сложим вътре? — попита Рени.
— Не става така — поклати глава Солара.
— Къде ще намерим нова… — той спря изведнъж, отваряйки широко очи, когато видя лицето й, и извика: — О, боже!