По интеркома изпращя компютърен глас:
— Поставете уредите си в неутрално положение и се пригответе за качване на борда.
Доран направи каквото му казаха и совалката им се насочи рязко към теглича на кораба. Започнаха бавно да скъсяват разстоянието, когато се отвори една огромна врата — като драконска паст, която започна да ги засмуква към търбуха на звяра.
Солара изпищя тихо.
Доран взе ръката й и я стисна силно.
— Погледни ме. — Когато тя не го направи, той хвана лицето й и го обърна. — Преди да кацнем искам да знам защо правиш това. Не сме приятели. Дори не сме съучастници. Така че защо ми помагаш?
Дори и когато бе обърната с лице към него, тя виждаше хангара с периферното си зрение — едно огромно, мрачно пространство, пълно с най-различни совалки. Сърцето й биеше лудо. Нямаше връщане назад.
— Знаеш защо — отговори тя. — Ако не намерим горивна клетка все едно сме мъртви.
— Но ти го използва в моя полза.
— И какво от това?
— Трябва да има причина.
Тя поклати глава заради лошото му мнение за нея, въпреки че след онова, което току-що бе научила за него, не се учудваше. Ако не можеше да има доверие на собствената си майка, защо да се доверява на една престъпница?
— Точно тук е грешката ти — каза Солара. — Повечето хора нямат нужда от причина, за да са свестни. Аз съм една от тях. Ти също би могъл да станеш такъв, ако се постараеш.
Той сякаш разбра.
Когато по интеркома прозвуча следващата команда, Доран пусна лицето й.
— Пътник Лара. Остави всички оръжия на кораба си и излез така, че да виждаме ръцете ти. На всяка агресия ще отговорим с унищожителна сила.
Тя захвърли с треперещи пръсти револверите и ножа си на пода, след това спря за момент да си поеме въздух, докато совалката се понесе вътре в огромния метален трюм и кацна. Стържещ шум им показа, че вратата се затваря, след това се чу бръмченето на устройство, което изпълваше помещението със затоплен кислород. Когато беше безопасно да се излезе, прозвуча звънец.
— Трийсет минути — каза Доран, отключвайки вратата на совалката. — След това идвам и аз.
Солара не беше сигурна дали може да проговори, затова кимна и слезе на металния под. Тръгна към предната част на помещението, където двама въоръжени мъже стояха пред вратата, водеща към въздушния шлюз. На Солара не й приличаха на пирати, а на обикновени хора от улицата. Но по-охранени.
Един от стражите, плешив мъж с още един чифт очи, татуирани на темето, посочи към начертан на пода кръг и й каза:
— Застани там.
Тя направи каквото й бяха наредили и един лъч отгоре я сканира за оръжие. След като огледът приключи, тя скръсти ръце, като се постара татуировките й да се виждат. Постигна целта си. Видя уважението в почти незабележимото кимване на стражите. Този път мастилото всъщност се оказа полезно.
— Горивна клетка, нали така? — попита първият.
Солара кимна.
— Петдесет хиляди горивни чипа.
Тя се престори, че обмисля предложението му, докато изчисляваше наум шейсет процента. Половината от петдесет беше двайсет и пет, а десет процента от петдесет беше пет. Значи трийсет? За да е сигурна, тя реши да отиде по-високо.
— Трийсет и пет.
— Договорено — отговори той. — Може да платиш вътре, втората стая вдясно. Аз ще доставя частта на пилота ти.
Той натисна един бутон и отвори вратата към въздушния шлюз — малко помещение, което регулираше налягането. Но когато се опита да отвори следващата врата, тази, която водеше към кораба, тя не помръдна.
— Проклетото нещо отново заяжда — промърмори той.
— Сигурно е сензорът за задната врата — предположи Солара. Тя посочи през прозореца към контролната стая, където друг охранител се взираше в таблото. — Попитай приятеля си дали светлините за хангара примигват.
Плешивият я погледна скептично, но направи това, което му каза. След малко докосна слушалката си и кимна.
— Казва, че всички светят.
— Значи сензорът ви има нужда от почистване — каза му Солара. — Това се поправя лесно.
Мъжът я погледна насмешливо. Той кимна към огромната врата от другата срана на хангара и посочи с палец зад гърба си.
— Какво общо има сензорът на хангара с въздушния шлюз?
— Заради безопасността е. Замисли се. Какво ще стане, ако и двете врати — тя посочи пред и зад тях — са отворени едновременно с хангара?
Ъгълчетата на устните му се отпуснаха надолу.
— Всички ще бъдем засмукани в космоса.
— Изстреляни в космоса — поправи го тя. — Затова корабът няма да ти позволи да отвориш вътрешната врата, докато не е сигурен, че хангарът е затворен. — Тя излезе от въздушния шлюз и тръгна към вратата на хангара, като му направи знак да я последва. — А ако сензорът е замърсен…