— Тогава той подава грешен сигнал — каза охранителят.
— Точно така.
Когато стигна до стъкления на вид сензор в другия край на хангара, Солара установи, че е покрит с мазен слой мръсотия. Тя избърса сферата с края на туниката си и се отдръпна, за да покаже на охранителя.
— Това е всичко? — попита той.
— Ами да видим дали е проработило.
Двамата се върнаха във въздушния шлюз и вътрешната врата се плъзна встрани без проблем.
— Видя ли? Лесно се поправя — каза с усмивка Солара.
Вместо да й благодари за поправения сензор, мъжът се втренчи в нея, сякаш тя беше загадка, която не може да разреши. След това вдигна показалец и се обърна с гръб, за да се обади. Когато отново застана с лице към нея, той съобщи:
— Димаркъс те кани на масата си.
Гордата усмивка на Солара изчезна. Не искаше да има нищо общо с Димаркъс. Освен това никой не й беше казал какъв е протоколът при вечеря с пирати. Можеше да използва погрешната вилица и да започне война.
— Благодаря за поканата — отговори тя. — Но аз… ъъъ… мен ме чака дълъг път обратно, а капитанът ми има нужда от тази част.
Веднага разбра, че е сгазила лука.
— Нашият водач те кани на трапезата си, чест, която се оказва на малцина извън братството — повтори плешивият, сякаш говореше на петгодишно дете. Той не каза нищо повече, но тонът му ясно показваше, че всъщност не й дават избор.
— Разбира се — отговори Солара, потупвайки дясното си ухо. — Извини ме, загубих част от слуха си в една битка миналата година. С удоволствие ще вечерям с водача ви.
Охранителят я въведе вътре с наставления да следва коридора до голямата зала в центъра на кораба. Солара разбра, че почти е стигнала, когато миризмата на ръжда и метал отстъпи пред тази на печено месо и прясно изпечен хляб. Коремът й изкъркори достатъчно силно, за да се чуе над засилващия се шум от гласове, и тя го разтри с ръка, за да спре. Не можеше да си позволи да проявява слабост тук, дори и това да беше глад. Но се оказа, че апетитът й се свива като лист през зимата, веднага щом стигна до главната зала.
В центъра на кораба беше истинска лудница.
Десетки дълги маси заемаха по-голямата част от залата, а пейките им преливаха от грубовати членове на екипажа. Смехът им, подпомогнат от доста пиене, се състезаваше с виковете, които идваха от една издигната сцена в средата на стаята, където се провеждаше бой с голи ръце. Един от боксьорите залитна прекалено близо до невидимите въжета на ринга и беше раздрусан от електричество, което го отхвърли към юмруците на очакващия го противник. Главата на бореца се залюля назад и той се строполи под одобрителни викове, смесени с освирквания. Сред тълпата започнаха да се раздават пари и победителите се втурнаха към бардака да похарчат печалбата си.
Ето това бе очаквала от пирати.
Още един въоръжен охранител, този път мускулеста жена с татуирани ками на ключицата, се приближи до нея и попита:
— Лара?
— Да — вдигна брадичка Солара.
— Насам — каза жената, навлизайки в тълпата.
Правейки всичко възможно да забави дишането си, както я беше научил Доран, Солара се съсредоточи върху тила на жената, докато я следваше през залата и нагоре по стълбите към сцената. Срещу боксовия ринг имаше маса, където вечеряха четирима мъже, късайки парчета месо от дълги ребра. Солара веднага разбра кой е водачът им.
Беше лесно.
Авторитетът му се виждаше така ясно, както и аленочервеният колан на туниката му. Другарите му демонстрираха уважението си с приведените си глави, което не беше трудно, защото в сравнение с него всички в стаята бяха като джуджета. Димаркъс беше човек планина, който бе облегнал на масата огромните си като бутове шунка юмруци и оглеждаше тълпата. В погледа му просветваше някаква хитрост, която предупреждаваше, че освен сила, той има и ум. Лицето му, оградено от развяващи се къдрици лешниковокестенява коса, някога сигурно е било красиво. Но сега белези и подутини разваляха кожата му, която беше изсушена от слънцето и силно опъната върху костите му по начин, който правеше трудно да познаеш годините му. Тъмните му очи се спряха върху Солара и се разшириха малко, преди да просветнат с интерес.
— Лара — извика той, ставайки от мястото си. Махна рязко с ръка и мъжете от масата му си тръгнаха, без да кажат и дума. След това със същата ръка той посочи мястото до себе си и й отправи неочаквано чаровна усмивка.
Солара знаеше, че не трябва да го подценява. Устните й останаха в права линия, докато сядаше.