— Благодаря — каза тя. — За мен е чест да седна на масата ти.
— Честта е изцяло моя. — Той седна на мястото си, като през това време изучаваше кодовете на присъдата й. Също като охранителите си и той вдигна вежда в знак на възхищение. — Кражба в големи размери и конспирация на твоите години?
— Взимам това, което искам — каза Солара и откъсна парче хляб.
— Като всички нас.
— Така е — отговори тя. — Забравих къде се намирам.
Той й хвърли дълъг, кос поглед.
— Какво си откраднала?
— Части за бързите трамваи — обясни тя, защото не виждаше причина да крие истината. — За да ги продавам на черния пазар.
— Значи имаш технически умения?
— С това се занимавам — кимна Солара.
— Полезен занаят — замисли се той. — Чух, че си поправила вратата на въздушния ни шлюз. Борим се с него от седмици.
— Не беше сложно.
— Освен това е ясно, че си и борец. — Той проследи извивката на скулите й с показалеца си. — Кой те предизвика, малка птичко?
Тя се отдръпна и го погледна.
— Последният мъж, който докосна лицето ми без разрешение.
Димаркъс се засмя звучно и този смях можеше да стопли сърцето й, ако не беше хваната като в капан на кораб, пълен с престъпници.
— Харесва ми огънят ти — каза той. — Няма причина да се страхуваш от нежелано внимание от моя страна. На борда има достатъчно жени, които ми дават позволението си. — Той набоде парче месо с ножа си и го вдигна да й го покаже. — Трябва да знаеш, че се грижа за хората си. Много храна, достатъчен дял от плячката, собствено легло. Ако се закълнеш във вярност към мен, след пет години ще водиш свои собствени хора.
— Не търся екипаж, към който да се присъединя — каза Солара.
— А ако подсладя сделката?
— Това няма да промени нищо.
— Бонус при присъединяването?
Тя поклати глава.
— Но на мен ми трябва механик — каза той. — Няма ли нещо, с което да успея да те убедя?
— Предложението ти ме ласкае, но аз съм доволна там, където съм.
— Жалко. — Той отхапа от месото и промърмори: — Това е загуба за мен.
Известно време се храниха мълчаливо, но след това към масата се приближиха двама младежи и поискаха Димаркъс да уреди спора им за правото върху собственост. Мъртвият им съквартирант обещал и на двамата лазерния си пистолет, но не оставил писмено завещание. И двамата сложиха по една монета на масата и поискаха водачът им да обяви предизвикателство, каквото и да означаваше това.
Димаркъс се наведе напред и промърмори в ухото на Солара:
— Какво мислиш, малка птичко? Ако ти беше водачът, как щеше да отсъдиш?
Тя се престори, че оглежда младите мъже, опитвайки се да не покаже на Димаркъс, че близостта му я кара да стегне раменете си.
— Аз бих взела пистолета за своята оръжейна — каза тя. — Или ще го продам и ще използвам парите за целия си екипаж.
Той й се скара с едни шеговито тц, тц, тц.
— Казано като политик на Слънчевата лига. Мислех, че ще проявиш повече въображение.
— А ти как ще отсъдиш?
— Законът ни е ясен при такива случаи. Двамата ще се състезават за пистолета в двубой по мой избор — Димаркъс се обърна към двамата и обяви: — Дълги тояги в антигравитационната зала. Този, който остане в съзнание, печели.
Мъжете се поклониха, оставиха по още една монета на масата и се оттеглиха.
— Не знаеш много за пиратските закони, нали? — попита я Димаркъс.
— Не знам абсолютно нищо — призна тя.
— Те са в полза на силата на индивида над групата. Така че най-силните се издигат на върха, а най-слабите изчезват. По това се различаваме от Слънчевата лига. Поддържаме ред, но не за сметка на силата ни. Когато моят водач стана по-слаб, аз го предизвиках за мястото му. Сега той работи в кухнята, а аз управлявам Братството в този квадрант.
— Само в този квадрант ли? А останалите? — попита тя.
— Във всеки има отделен водач, който стои в своята територия. Така оставаме в рамките на учтивостта.
— Учтивостта — повтори тя. — Звучи ми малко скучно за пирати.
— Може би, но поне нашето правосъдие е ясно. Можеш ли да кажеш същото за Слънчевата лига? — Той прокара пръст по татуираните й кокалчета. — Сред нас маркировката ти е знак на уважение, защото доказва, че не се страхуваш да следваш собствените си правила. Тук ще се справиш добре, ще спечелиш богатство, каквото повечето хора никога няма да видят.
Солара не искаше да му дава надежди, така че замълча.
Димаркъс протегна ръка зад главата си и откопча една златна огърлица, която беше останала скрита под туниката му. Остави я на масата, за да може Солара да огледа изработката — тя беше изкована и полирана до блясък. Солара никога досега не беше виждала истинско злато, поне не и толкова отблизо, и пръстите я сърбяха да го докосне.