— Малко е млада и слабичка тази. Не е обичайният му тип — той сви ръка пред гърдите си сякаш балансираше пъпеш. — Обикновено харесва по-едри жени, ако разбираш какво искам да кажа.
Доран вдъхна аромата на бирата си, след това се закашля толкова силно, че едва не изплю и двата си дроба. Той насочи погледа си към платформата и този път внимаваше, забелязвайки как Димаркъс развява Солара като награда, която е спечелил на панаира. Тя си играеше с някаква златна огърлица на шията си, която със сигурност не беше там преди половин час. Но нищо във влажните й очи не го караше да мисли, че е избрала този съюз по свое желание.
— Тя е от екипажа ми — извика Доран.
— Вече не е — засмя се Четири Очи.
— Но аз я познавам — каза той. — Никога не би се съгласила на това.
Врявата на тълпата бе утихнала достатъчно, за да го чуят няколко от мъжете. Един от тях вдигна предупредително вежда и каза:
— Момичето носи знака му. Сложи си го по свое собствено желание пред свидетели.
— Знак? — попита Доран. — Това ли минава за сватба при вас? Сигурно не е разбрала какво прави.
— Непознаването на закона ни не е оправдание — сви рамене мъжът. — Вече са женени.
— Добре, женени са — каза Доран. — Как да развалим това?
Въпросът му привлече вниманието на друга група мъже наблизо, които прекъснаха разговора си, за да ги слушат. Четири Очи се вгледа внимателно в лицето на Доран, след което му каза:
— Има само един начин да се разделят свързаните в брак.
— Как? — попита Доран.
— Един от нас може да го предизвика за булката — Четири Очи погледна към другарите си и се изкиска. — Но кой е достатъчно глупав да го направи?
Докато мъжете наоколо се смееха заедно с него, Доран се вгледа през тълпата в Солара, която сякаш се бе свила с няколко сантиметра. Кожата й беше с цвета на бадемово мляко — бледа, с лилави белези. Скоро очите й срещнаха неговите и се разшириха с очевидното облекчение на изгубена душа, която е видяла единствения си приятел на света. Тя вдигна глава, опитвайки се да покаже сила, но очите й се замъглиха от сълзи. А след това гордата й брадичка започна да потрепва.
Нещо в гърдите на Доран се пречупи на две.
Сякаш изгубил контрол върху гласните си струни, той се чу да казва:
— Аз ще го направя.
В рамките на два удара на сърцето му наоколо настъпи тишина. Той повтори по-високо:
— Аз го предизвиквам.
Пиратите сигурно жадуваха за вечер на забавления повече, отколкото за живот в семейно щастие за водача си, защото наблизо избухнаха радостни възклицания, заедно с викове:
— Предизвикателство! Предизвикателство за булката!
Четири Очи тупна Доран толкова силно по гърба, че го накара да залитне напред.
— Имаш близнаци от титан между краката си, приятелю. Как се казваш?
Доран беше репетирал този отговор в совалката, но му трябваха няколко опита, за да развърже езика си.
— Даро — отговори той. — Даро Червения.
Четири Очи вдигна ръката на Доран във въздуха и изрева към платформата:
— Даро Червения отправя официално предизвикателство за двубой за момичето!
— Чакай. Двубой? — Цялата кръв се оттегли от лицето на Доран. Той си беше представял, че предизвикателството ще включва някакви състезания — стрелба по мишена или може би надбягване. Никога по-рано не беше участвал в бой, ако не се броеше футболът в университета. — Не може ли да направим нещо друго?
Но беше прекалено късно. Четири Очи започна да го дърпа през тълпата. Груби длани го тупаха по гърба, докато вървеше, а мъже, които не виждаше, крещяха: „Браво, момче!“ и „Умри достойно, побъркан негоднико!“
Някъде по пътя краката му се вцепениха и докато се качваше по стълбите към платформата, той се почувства като дървена марионетка. Стъпалата му сякаш знаеха какво го очаква там, защото непрекъснато се залепваха за дъските, принуждавайки го да напредва през платформата в нещо като конвулсивен танц, докато спря пред чифт ботуши, достатъчно големи да приютят слон.
Когато Доран протегна шия нагоре — след това още по-нагоре, — за да погледне Димаркъс в очите, той се зарадва, че наскоро бе използвал тоалетната. Защото няколко от вътрешните му органи просто отказаха, предавайки се преди двубоят изобщо да е започнал.
След като Димаркъс го огледа, което не отне много време, той се усмихна широко, сякаш Доран му беше направил най-хубавия сватбен подарък.
— Значи това е човекът, който ме предизвиква? — попита той, ухилен.
— Даро Червения, шефе — каза Четири Очи, който все още беше прегърнал Доран през рамо. — Пилотът на момичето.